Баронът застана до краля, после се обърна и изгледа мъжете, които в мислите си считаше за неблагодарници. Гласът му трепереше от гняв, когато заповяда:
— На колене!
Хюго се загледа в Лорънс, а върху лицето му се изписа силно удивление. Той явно не считаше, че приятелят му може да прояви такава твърдост. Колкото до това, Лорънс си призна вътрешно, че до този момент той също не го е подозирал.
Кралят остана доволен от тази двойна проява на вярност, а това беше всичко, което имаше значение за него.
— Бароне — обърна се той благосклонно към Лорънс, — доведете младоженката и младоженеца. Времето напредва, а това, което предстои да се свърши, не е малко.
Когато Лорънс прие с поклон тази заповед, кралят погледна към сър Хюго и попита:
— Къде са дамите? Не виждам нито една от тях. Защо ги няма, Хюго?
Хюго никак не искаше да каже истината на краля. Дами не придружаваха присъстващите мъже, защото те всъщност бяха пристигнали, подготвени за битка, а не за сватба. Но истината само щеше да наскърби добрите чувства на краля.
— Да, Ваше Височество — потвърди констатацията на краля Хюго, без да отговаря на въпроса. — Аз също забелязах, че дамите ги няма.
— Но защо? — не се отказа кралят.
Хюго нямаше време да измисли някакво правдоподобно обяснение за странното отсъствие на дами на сватбата. В смущението си той потърси помощ от домакина.
— Защо е така, Лорънс?
Баронът беше стигнал почти до портала. Той долови паниката в гласа на приятеля си и моментално се обърна.
— Пътуването се оказа твърде уморително за тези… деликатни създания — обясни той.
Лорънс едва не се задави от тези свои думи. Такова обяснение беше направо нагла лъжа, защото всеки, който беше срещал някоя от жените на фамилия Уинчестър, знаеше, че те съвсем не приличат на деликатни създания. Но явно паметта на крал Джордж не беше така добра, за да забележи противоречието, защото той припряно поклати глава, с което показа, че е доволен от обяснението.
Баронът се задържа още миг и хвърли гневен поглед към рода Уинчестър. Непростимото им поведение го бе принудило да излъже своя повелител. После продължи, за да изпълни поръчката.
Пръв трябваше да бъде въведен младоженецът. Веднага щом високият и жилав маркиз от рода Сент Джеймс влезе в залата, всички мъже се отдръпнаха и освободиха широка пътека, по която той трябваше да мине.
Младоженецът пристъпваше напред като вожд, готов да направи преглед на поданиците си. Само ако беше грозен, помисли си Лорънс, щеше да бъде един млад и дързък Чингиз хан. Но маркизът беше всичко друго, но не и грозен. Имаше гъста, тъмнокестенява коса и ясни зелени очи. Лицето му бе слабо, с изсечени черти, а носът леко извит, вече счупен в някаква схватка, от която той, разбира се, бе излязъл победител. Този нос не допринасяше за чистата линия на профила, но придаваше сурова красота на лицето му.
Нейтън — така го наричаха най-близките му роднини — беше представител на най-младите благородници в кралството. Току-що бе навършил четиринадесет години. Баща му, могъщият херцог на Уейкърсфилд, в момента беше извън пределите на кралството, натоварен с важна държавна мисия, и затова не беше до сина си по време на церемонията. В интерес на истината, херцогът нямаше и представа за този брак. Той беше най-неприятният човек даже при обикновени обстоятелства, а когато беше предизвикан, ставаше дяволски нетърпим, сякаш беше самият Сатана. Беше известен с подлостта си — толкова голяма, че надвишаваше тази на всички Сент Джеймс взети заедно. Лорънс предполагаше, че това е основната причина всички да го почитат и да го избират за свой представител, когато станеше дума за важни дела.
Макар че Лорънс въобще не харесваше графа, той изпитваше голяма симпатия към Нейтън и искрено харесваше момъка. Няколко пъти случайно беше попадал в негова компания и при всеки случай забелязваше, че Нейтън изслушва мнението на събеседника си, съобразява се с гледната точка на другите и едва тогава действаше по начин, който считаше за най-добър. Вярно, че наскоро бе навършил четиринадесет години, но вече бе истински мъж, със свое собствено мнение. Лорънс го уважаваше. Изпитваше обаче и известно съжаление към него, защото при всичките им срещи Лорънс не го бе видял нито веднъж да се засмее. А неговото убеждение по този въпрос беше, че това е много жалко.