Но какво можеше да се каже за Нейтън? Не изглеждаше човек, който се примирява с дадено положение, без да се бори.
Реши, че всички тези проблеми ще продължават да я измъчват, докато не поговори с него.
Тя се облече грижливо, убедена, че трябва да изглежда добре, когато се срещне с него. Отне й почти час да разопакова вещите си. Първоначално реши да облече тъмнозелената си рокля за разходка, но не успя да оправи всички гънки, тъй като роклята беше много измачкана. Накрая се принуди да избере светлорозовата си вечерна рокля. Деколтето й беше по-скромно от онова, за което Нейтън й бе направил груба забележка и Сара си помисли, че това може би щеше да пооправи настроението му.
Каютата им наистина беше много хубава. Беше много по-голяма от тази, в която бе настанена Нора. Но нейната стая беше почти три пъти по-голяма. Таванът беше много по-висок и човек имаше усещането за простор.
Нямаше много мебели. В ъгъла имаше метална камина. Сара си помисли, че прилича на домашно огнище и си призна, че не я интересуват много модерните тенденции по отношение на камините. В срещуположния ъгъл имаше висок бял параван. На стената зад него бяха забити куки за закачане на дрехите. Имаше също и умивалник с порцеланова кана и чаша. Срещу леглото беше оставен големият й пътнически сандък.
Маса с два стола заемаше пространството в средата, а до другата стена имаше голямо махагоново бюро.
Да, доста оскъдна мебелировка, размишляваше тя, но щеше да им свърши работа за месец или два, в зависимост от продължителността на пътуването. Ако морето останеше спокойно, нямаше да им отнеме много време да стигнат до острова на леля й.
Сара взе дрехите на Нейтън от закачалката, сгъна ги внимателно и ги прибра в своя сандък. После закачи своите рокли на тяхно място. Премести документите и морските карти от бюрото и постави там своя скицник и въглени за рисуване.
След като облече розовата си рокля и избра подходящи към нея обувки, тя среса косата си и я върза на опашка отзад на тила с розова панделка. Извади слънчобран в тон с тоалета от куфара си и после отиде да види Нора. Надяваше се, че леля й вече си е починала достатъчно, за да се разходят заедно до горната палуба. Сара искаше да направи нещо като репетиция на речта си, която подготви за Нейтън, преди да се изправи пред него и разчиташе на Нора да й стане слушател.
Нора обаче спеше дълбоко и Сара нямаше сърце да я събуди.
Когато излезе от каютата на леля си, тя забеляза, че мрачният и тесен коридор води до една голяма правоъгълна стая. Слънчевата светлина проникваше надолу по стълбите и от нея дървеният под лъщеше. В стаята нямаше мебели, но от тавана висяха множество черни куки, изработени от ковано желязо. Тя тъкмо се чудеше за какво е това помещение, когато вниманието й бе привлечено от един моряк от екипажа, който тежко слизаше по стълбите.
Мъжът извърна глава, погледна през рамо и като я видя, рязко спря. Сара го разпозна — беше го виждала вече на пристанището — но се престори, че не го познава. Все пак тогава не се бе държала като лейди и най-доброто беше този инцидент да се забрави.
— Добър ден, сър — каза тя и направи реверанс. — Казвам се лейди Сара Уинчестър.
Той само поклати глава и тя не знаеше как да тълкува жеста му.
— Вие сте лейди Сент Джеймс.
Беше толкова изненадана от дързостта му, че не се сети да го укори, че бе опровергал думите й.
— Да — съгласи се тя. — Аз съм лейди Сент Джеймс и ви благодаря, че ми го напомнихте.
Исполинът сви рамене. Златната обеца, която висеше на ухото му, я очарова, както и притеснението му в нейно присъствие. Може би морякът просто не беше свикнал да общува с деликатни, добре възпитани дами.
— Щастлива съм, че се запознах с вас, сър — каза тя.
Очакваше той да й се представи, но мъжът стоеше и само я гледаше. Накрая й каза:
— Срещнахме се снощи, лейди Сент Джеймс. Вие ме ударихте, не си ли спомняте?
Спомняше си, разбира се. Тя му хвърли неодобрителен поглед за това, че й напомня за лошото й поведение, а после бавно кимна с глава.
— Да, сър, и сега, когато вие ми го припомнихте, аз трябва да ви се извиня. Единственото ми оправдание е, че бях малко изплашена тогава. Как се казвате?
— Джимбо.
Името му се стори малко странно на Сара, но не го показа. Тя протегна двете си ръце и стисна дясната му ръка. Докосването на меката й кожа до мазолестата му длан го сепна. Слънчобранът й падна на пода, но Джимбо беше така изненадан от жеста й, че не се сети да се наведе и да й го подаде, а тя твърдо бе решила да спечели симпатиите му и затова сама не се наведе да го вземе.