— Имах намерение да обсъдя с нея един по-особен проблем, но сега няма да я безпокоя, разбира се. Не искам да я тревожа. Когато се събуди, ще й кажете ли, че ще дойда да я видя веднага, щом ме повика.
Матю кимна утвърдително. Тя взе ръката му и я задържа. Този израз на внимание от нейна страна го смути.
— Благодаря ви, че помагате на Нора. Тя е толкова добросърдечна. Много е страдала, господин Матю, и то по моя вина.
По дяволите, изглежда отново щеше да се разреве.
— Хайде, хайде, не е ваша вината. Не вие сте я ритали в ребрата. Казаха ми, че баща ви и братята му стоят зад това гнусно дело.
— Чичо ми Хенри, той е способен на такава подлост — заяви тя. — Но все пак и аз съм отговорна. Ако не бях настоявала Нора да се върне в Англия с мен…
Тя не продължи обяснението си. Стисна още веднъж ръката на Матю, а той глуповато се захили от изненада, когато я видя да прави пред него официален реверанс и да му казва колко е доволна, че е в състава на нейния персонал.
Матю с облекчение избърса потта от челото си, когато видя, че тя се отправя към каютата си. Той изсумтя, недоволен от себе си, защото почти се бе загрижил, че тя може отново да се разплаче. Естествено глупост, абсурдна глупост. Когато тръгна обратно по коридора, той вече се усмихваше.
Сара продължи да мисли за Нора, когато отвори вратата на каютата. Но щом видя голямото легло, всичко друго изчезна от главата й, освен проблемът с Нейтън.
Тя не смееше да губи повече време. Затвори вратата, заключи я, после издърпа тежкия си пътнически сандък и барикадира с него входа.
Бързо се върна към масата, с мисълта да струпа колкото може повече мебели върху сандъка, за да бъде в истинско укрепление.
Но колкото и да се мъчеше да помести масата, все не успяваше. Накрая установи причината. Краката на масата бяха заковани за пода. Опита се да премести бюрото, но се оказа, че то също е неподвижно. За щастие столовете не бяха заковани. Но бяха тежки. Сара помъкна един към вратата, губейки ценни минути, докато се бореше с тежестта. Накрая усилията й се увенчаха с успех и тя избута дървения стол върху сандъка.
Отстъпи назад, за да се полюбува на свършената работа, като едновременно разкършваше кръста си, за да облекчи болката от напъването. Знаеше, че да барикадира вратата е само временна мярка, но все пак похвали идеята си. Тази самооценка обаче не издържа дълго, тъй като след малко тя осъзна колко детински е постъпила и побърза да се откаже от нея.
Да, мислеше си тя, поведението й е детинско, но тогава и държането на Нейтън е същото. Щом не желаеше да прояви малко разум, защо очакваше от нея да бъде разумна? Може би с падането на нощта нейният викинг ще се вразуми и ще разбере, че претенциите й са съвсем законни. И ако този твърдоглав мъж не се съгласи, е добре, тя беше решила да стои заключена в каютата, докато той отстъпи. Ако умре от глад, вината ще е негова…
— Каютата ми харесваше повече, както беше подредена преди.
Сара подскочи стреснато и се завъртя, за да огледа каютата. Тя откри Нейтън, излегнал се на края на бюрото. Той й се усмихваше.
Не изчака въпросите й, а само посочи нагоре към люка.
— Обикновено влизам през люка — обясни той със заговорнически глас. — По-бързо е.
Май беше кимнала с глава, но не беше съвсем сигурна. Тя се облегна на сандъка си и се втренчи в него. Мили Боже, какво да нрави сега?
Неговата невяста изглежда си беше глътнала езика. Нейтън реши да й даде още малко време да се успокои, преди да я притисне. Лицето й беше така пребледняло, че имаше реална опасност да припадне.
— Предполагам, че искаше да смениш обстановката в каютата.
Гласът му звучеше приятно и успокояващо. Но тя изпита желание да изкрещи. Вместо това промърмори:
— Да. Така ми харесва повече.
Той поклати глава.
— Няма да е много удобно.
— Няма да е удобно?
— Може би не си забелязала, но сандъкът и столът върху него на практика блокират вратата. Освен това, не смятам, че някой от нас ще иска да седне… там горе.
Забележката му беше смехотворна, разбира се. И двамата знаеха добре защо е блокирана вратата. Сара обаче се преструваше, че цялото й внимание е заангажирано от този въпрос, като така се опитваше да спаси гордостта си.
— Да, наистина смятам, че си прав — каза тя. — Мебелите препречват вратата. Току-що го забелязах. Благодаря ти, че ми обърна внимание — тя не изчака даже да си поеме дъх и добави. — Защо масата е закована за пода?
— И нея ли се опита да преместиш?
Тя не обърна внимание на насмешливите нотки в гласа му.
— Мислех, че ще изглежда много по-добре, ако масата е пред сандъка. Също и бюрото — добави тя, — но не успях да ги помръдна.