Той се изправи и пристъпи към нея. Тя моментално отстъпи назад.
— Когато морето се разбунтува, мебелите започват да се движат сами — обясни й той и направи още една крачка към нея. — Това налага да се закрепват неподвижно за пода.
Тя се чувстваше като дивеч, когото дебнеха. Дългата коса на Нейтън се полюшваше над раменете му при всяко негово движение. Мускулите на раменете му играеха при всяка негова крачка. Заприлича й на пантера. Тя искаше да избяга от него, но някъде дълбоко в себе си, откровено си признаваше, че повече й се иска той да я хване. Харесваше й как я целува… но това беше всичко, което харесваше у него.
От израза на лицето му тя разбра, че той иска много повече от нея. Тактиката да напада, която беше избрал, направо я влудяваше. Тя се намръщи насреща му, с което искаше да му покаже, че е много смутена. Той й се усмихна в отговор.
Беше направила полукръг в каютата, но сега изведнъж се оказа в капан пред леглото му, което остана зад гърба й. Нейтън спря, когато видя страха в очите й и дълбоко въздъхна.
Сара си помисли, че може би той ще промени решението си, но преди още да може да се зарадва на тази възможност, големите му ръце вече бяха върху раменете й и той я притискаше към себе си.
Повдигна брадичката й и я застави да го погледне в очите. Гласът му наистина беше много нежен, когато каза:
— Сара, знам, че ти е много трудно. Ако разполагахме с повече време, може би щяхме да изчакаме, докато ти ме опознаеш. Няма да те лъжа и да ти обещавам, че съм в състояние или че ще те ухажвам, защото истината е, че нито имам търпение, нито опит в тази работа. И още, не искам да се страхуващ от мен — той замълча за миг, сви рамене, след което отново й се усмихна. — Не би трябвало да ме е грижа дали се страхуваш от мен или не, но ето че това ме интересува.
— Тогава…
— Няма време — прекъсна я той. — Ако не беше избягала от мен преди осем месеца, сега щеше да носиш моя син.
Очите й щяха да изскочат при това съобщение. Нейтън си помисли, че реакцията й се дължи на това, че той спомена за бебе. Тя беше толкова невинна и наивна. Той беше убеден, че тя няма никакъв опит с мъжете. Но за Бога, това наистина му харесваше.
— Не съм бягала от теб, — заяви тя. — За какво говориш?
При този отказ лицето му недоверчиво се свъси.
— Не се осмелявай да ме лъжеш! — стисна я малко по-силно той, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Няма да го търпя, Сара. Винаги искам да ми казваш само истината.
Тя изглеждаше толкова ядосана, колкото и неговите думи.
— Не лъжа! — опъна се тя. — Никога не съм бягала от теб, викинг. Никога!
Той й повярва. Изглеждаше толкова искрена и наскърбена.
— Сара, аз изпратих писмо до родителите ти, в което ги информирах за намерението си да дойда и да те отведа. Изпратих пратеника с писмото в петък. Предполагах, че ти ще бъдеш готова в понеделник. Дори упоменах часа, а ти замина за острова на леля си в неделя сутринта, един ден преди определената от мен дата. Просто и ясно.
— За първи път чувам — отговори тя. — Нейтън, моите родители сигурно не са получили писмото ти. Никой не ми е споменал нито дума за това. Всичко беше толкова объркано по онова време. Майка ми се разболя от притеснение по леля Нора, нейната сестра. Нора винаги ни пишеше поне по едно писмо в месеца, но мама не беше получавала вест от нея вече много месеци. Тревожеше се много за Нора. Когато ми предложи да отида при сестра й и да разбера какво не беше в ред, аз веднага се съгласих, разбира се.
— Кога точно майка ти сподели с теб своето безпокойство? — попита той.
Неговата наглост я раздразни. Тя знаеше какво си мисли той и се намръщи в отговор.
— Няколко дни преди да замина — беше принудена да си признае, — но тя нямаше да сподели тревогите си с мен, ако не я бях заварила да плаче. Изобщо не искаше да ме натоварва с грижите си. Наистина нямаше желание — добави тя. — Знаеш ли, сега като си помисля за това, сигурна съм, че аз й предложих да замина на острова при Нора.
Една внезапна мисъл я озадачи.
— Откъде си знаел къде отивам? Семейството ми беше казало на всички, че отивам в колониите на посещение при по-голямата си сестра.
Нейтън не си направи труда да й обяснява, че неговите хора я бяха последвали, не й спомена също, че тя беше запазила места на един от неговите кораби. Той само сви рамене.
— Защо не са казали истината за пътуването ти?
— Защото Нора беше в немилост. Преди повече от четиринадесет години тя се омъжила и напуснала Англия. Бях сигурна, че всички са забравили скандала, но както обикновено става, никой не го беше забравил.