Нейтън отново върна темата към разговора за писмата.
— Така че ти разбра, че Нора не е писала на майка ти едва два дни, преди да заминеш?
— Майка ми не искаше да ме тревожи, казах ти — повтори Сара. — Няма да ти позволя да мислиш, че моята майка има нещо общо с измамата. Баща ми или сестра ми може да са се опитали да скрият писмото ти, Нейтън, просто за да те накарат да почакаш още малко, но майка ми никога не би постъпила толкова непочтено.
Нейтън намери защитата й достойна за уважение. Нелогична, но достойна за уважение. Това беше причината той да не настоява тя да научи истината. Твърдението, че баща й е невинен обаче, дяволски го ядоса.
И тогава му стана ясно, че тя не се е опитвала да избяга от него! Беше толкова доволен от това откритие, че престана да се мръщи.
Сара не сваляше поглед от лицето на съпруга си, докато се опитваше да измисли основателен довод, за да го убеди, че не е възможно да подозира майка й да участва в една измама. И чак тогава истината за това, което той току-що й каза, стигна до съзнанието й.
Той не я беше забравил!
Усмивката й беше пленителна. Нейтън не знаеше каква е причината за тази внезапна промяна у нея. Тя се хвърли на гърдите му, обви ръцете си около кръста му и го притисна силно. Той само изсумтя. Беше направо слисан от странното й поведение. Но това не му попречи да открие, че този внезапен изблик на чувствата й към него му е много приятен. Да, харесваше му, и то много.
Сара леко въздъхна, после пусна съпруга си.
— За какво беше всичко това? — попита той, като чак изкриви лице от усилието гласът му да прозвучи по-твърдо.
Сара като че ли не забеляза това. Тя приглади косата си и прошепна:
— Ти не си ме забравил — отметна един кичур назад, през раменете си с жест, който той намери за много женствен, и добави, — разбира се, аз знаех, че не си ме забравил. Бях сигурна, че съществува само някакво дребно недоразумение, защото аз…
Тъй като тя замълча, той продължи вместо нея:
— Защото ти знаеше, че аз искам да се оженя за теб?
Тя кимна с глава.
Той се разсмя.
Тя го изгледа, възмутена от смеха му, после каза:
— Нейтън, когато не можах да открия Нора, аз изпратих няколко бележки до жилището ти. В тях те умолявах да ми помогнеш, но ти не ми отговори. И тогава вече започнах истински да се чудя…
— Сара, аз нямам жилище — съобщи Нейтън.
— Разбира се, че имаш — възрази тя. — Имаш къща в града. Видях я един път, когато бях излязла на езда в… Но защо клатиш глава?
— Къщата ми изгоря до основи миналата година.
— Никой не ми е казал за това!
Той сви рамене.
— Трябвало е тогава да изпратя съобщението до имението ти в провинцията — каза тя. — Добре, но защо отново клатиш глава? — възнегодува Сара.
— Имението ми също беше опожарено — обясни той.
— Кога?
— Миналата година — отговори той. — Около месец преди да бъде унищожена къщата ми в града.
Сара очевидно беше ужасена.
— Ти си имал дял в злополуката, нали, Нейтън?
Това изобщо не бяха злополуки, но той не й го каза.
И в двата случая пожарите бяха умишлено причинени от неговите врагове. Те търсеха някакви документи и писма, уличаващи го в престъпления. Нейтън беше работил за своето правителство и към края на разследването негодниците бяха решили да се разправят с него. Той все още не бе имал възможност да възстанови имотите си.
— Фактически ти си ми писала, за да ме помолиш да ти помогна да открием къде се намира Нора? — попита той.
Тя кимна с глава.
— Не знаех към кого другиго да се обърна, освен към теб — призна тя. — Мисля, че твоят чичо Дънфорд Сент Джеймс стои зад цялата тази измама — добави тя.
— Каква измама? — попита той.
— Вероятно той е заловил писмото, което си изпратил до моите родители.
Той не скри раздразнението си при това нейно изявление.
— Мисля, че зад тази работа стои баща ти.
— И можеш ли да ми кажеш защо мислиш така.
— Защото Агила и Хън са умрели преди много, много години — така че баща ти е единственият останал жив подлец, способен да се заеме с такъв долен план.
— Няма да слушам такива злословия срещу моя баща. Освен това, аз съм сигурна, че виновен за това е Дънфорд.
— О? И той ли е човекът, който смаза от бой леля ти?
Очите й веднага се напълниха със сълзи и той съжали за грубия си въпрос. Тя погледна втренчено гърдите му, преди да отговори.
— Не — прошепна тя. — Това беше работа на чичо ми Хенри. Ти го видя в кръчмата онази вечер. Сега знаеш истината за мен — довърши тя с жалостиво ридание.
Нейтън повдигна с пръст брадичката й. Палецът му погали гладката й кожа.
— Каква истина?