Тя се загледа продължително в очите му, преди да отговори.
— Че съм потомка на такъв род.
Тя се надяваше, че той ще опровергае думите й, та дори и ще я похвали малко.
— Да, знам това.
В този човек нямаше и капчица състрадание, мислеше си тя.
— Добре, щом знаеш — отговори тя и дръпна ръката му от брадичката си. — Всъщност, ние не трябва да имаме деца.
— Защо?
— Защото могат да се метнат на чичо ми Хенри. Или още по-лошо, могат да приличат на твоя род. Дори и ти трябва да признаеш, че всички мъже от Сент Джеймс са злобни на вид и коравосърдечни. Те са негодници — добави тя и закима. — Всички, до последния Сент Джеймс.
Той не можеше да приеме едно такова твърдение, разбира се. И веднага застана на твърда позиция.
— Може да се държат грубо, но са дяволски честни. Знаеш как се държат, когато ги разсърдиш. Те са много прями и честни.
— О, да, много прями и честни, много добре — повтори тя след него.
— Какво искаш да кажеш с това?
Сара знаеше, че отново бе започнала да го дразни, но сега това съвсем не я интересуваше.
— Твоят чичо Дънфорд беше много прям и честен, нали, когато застреля собствения си брат?
— Значи ти си чула за това?
Нейтън с мъка сдържаше усмивката си. Сара имаше вид на държавен обвинител.
— Всички чуха. Убийството е станало на стълбите на градската му къща, късно сутринта, в присъствието на много минувачи.
Нейтън сви рамене.
— Дънфорд имаше основателна причина — заяви той.
— Да застреля брат си? — тя не искаше да повярва.
Той кимна с глава.
— И каква беше причината? — попита.
— Събудил го.
Ненадейно тя се оказа в плен на чаровната му усмивка. Той отново й изглеждаше страшно красив. Тя усети, че също му се усмихва.
— Дънфорд не уби брат си — обясни й Нейтън. — Само му причини малко неудобство при сядане, за няколко седмици. Когато се срещнеш с него, ще…
— Аз съм го срещала — прекъсна го Сара. Внезапно тя беше останала без дъх. Начинът, но който той я гледаше, я караше да се чувства особено. — Срещала съм се също и със съпругата му.
Сара все още му се усмихваше. Очите й дяволито проблясваха Въобще не личеше да се страхува от него. Той се опита да мисли как трябва да подхване главната тема — най-важното нещо за него. И темата беше да стане неин съпруг.
Той нежно, някак разсеяно, галеше рамената й. Сара си помисли, че Нейтън едва ли съзнава това, което прави, защото целият му вид беше някак отнесен, далечен. Тя реши, че той може би мислеше за роднините си.
Много й се искаше той да разтрие и кръста й отзад, за да премахне болката. Но след като той изглеждаше толкова вглъбен в мислите си, тя реши да се възползва от това. Постави дясната му ръка върху гръбнака си.
— Разтрий ме тук, Нейтън. Гърбът ме боли от местенето на мебелите.
Той не възрази срещу молбата й. Просто направи това, което тя искаше. Не пипаше много нежно, затова тя го помоли да натиска малко по-леко. После постави и двете му ръце върху кръста си. Когато той започна да я разтрива, тя се облегна на него и затвори очи. Изпита блаженство сякаш беше в рая.
— По-добре ли си? — попита той, след като няколко минути слуша блажените й въздишки.
— Да, много по-добре — отговори тя.
Нейтън не спря да разтрива гърба й и тя не искаше той да спира.
— Къде срещна Дънфорд? — попита той, отпусна брадичката си и я допря до главата й. Вдъхна нейното сладостно женско ухание.
— Срещнах го в парка — отговори тя. — Чичо ти и леля ти бяха там. Беше ужасно преживяване, което никога няма да забравя.
Той се подсмихна.
— Дънфорд наистина прилича на дивак — каза той и бавно я привлече към себе си, а тя не оказа съпротива. — Чичо ми е едър, мускулест мъж с много широки рамене. Да, предполагам, че може би е малко страшен на пръв поглед.
— Също и жена му — подметна Сара с усмивка. — Не мога да ги различавам много.
Той я щипна по задника за наказание, че се е показала толкова дръзка.
— Дънфорд има мустаци. Жена му — също.
Той отново я щипна.
— Жените от рода Сент Джеймс не са толкова дебели и трътлести, колкото тези от Уинчестър — върна й го той.
— Дамите от фамилията Уинчестър не са трътлести — възрази тя. — Те са само… по-ячки.
Крайно време беше да застанат с лице към действително спорния въпрос между тях, реши тя, и като си пое дълбоко дъх, каза:
— Нейтън?
— Да?
— Няма да си съблека дрехите.
Това изявление привлече изцяло вниманието му.
— Няма ли?
Тя се отдръпна малко назад, за да може да види лицето му. Сблъска се с една бавна, непринудена усмивка. Това й даде кураж да обяви и останалите си претенции.
— Не, няма. Ако трябва да направим онова нещо, аз ще бъда с дрехите си. Приеми го или се откажи, Нейтън.