Джейн Фийдър
Брачни игри
1
Джентълменът, заел позиция в горния край на стълбището, водещо към Националната галерия, държеше в ръка брой на вестник „Мейфеър Лейди“, така че да се вижда отдалече, измерваше с внимателен поглед многобройните любители на изкуството, които бързаха към огромния портал на музея зад него. Търсеше човек със същите опознавателни знаци.
Над Трафалгар Скуеър се издигна ято гълъби — точно в момента, когато една фигура мина през площада, като хвърляше храна на птиците. Тя пресече улицата точно пред музейния комплекс, спря на най-долното стъпало, смачка хартиеното пликче, от което беше хранила птиците, и вдигна изпитателен поглед към портала. В свободната си ръка държеше навит на руло вестник. Когато мъжът направи колебливо движение със своя вестник, жената хвърли смачканото пликче в кошчето за отпадъци и забърза насреща му по стълбите.
Фигурата й беше дребна и женствена… Това беше единственото, което джентълменът можа да установи в момента. Беше загърната в свободно палто от алпака — една от онези връхни дрехи, които дамите избират при излизане с автомобил, за да не се напрашат. Освен това носеше широкопола филцова шапка с воал от плътен шифон, който напълно скриваше лицето й.
— Bonjour, M’sieur — поздрави дамата. — Мисля, че имаме уговорена среща, N’est-ce pas? — Размаха вестника и попита: — Вие сте доктор Дъглас Фарел, нали?
— Същият, мадам — отвърна джентълменът с лек поклон. — А вие сте…
— Аз, естествено, съм „Мейфеър Лейди“ — отвърна весело тя. Воалът й се движеше при всяка дума.
С невероятно фалшив френски акцент, помисли си развеселено доктор Фарел, но реши, че още не е настъпил момента да я изобличи в лъжа.
— Самата „Мейфеър Лейди“? — попита недоверчиво той.
— Представителка на изданието, мосю — обясни тя с лек укор в гласа.
— Аха. — Той кимна. — А посредницата?
— Едно и също лице, сър — обясни дамата с решително кимване. — И ако съм разбрала правилно какво желаете, сър, пред вас е точно посредницата, която би могла да ви е от полза.
Този дяволски френски акцент постоянно ме разсмива, мислеше си в същото време почтената дама Частити Дънкан. Независимо кой го употребяваше — тя или някоя от сестрите й, — всички бяха на едно мнение: говореха като френски камериерки в комедия на Фодьо. Но това беше едно от най-добрите средства за преправяне на гласа.
— Всъщност очаквах срещата да се състои в някаква кантора — отбеляза лекарят с недоверчив поглед към обстановката. Мястото беше прекалено оживено. Хладният декемврийски вятър метеше площада и рошеше перушината на гълъбите.
— Нашата кантора не е достъпна за посетители, мосю — отговори спокойно дамата. — Предлагам да влезем в музея. Там има много удобни местенца, където можем да разговаряме. — Тя се запъти към портала и придружителят й побърза да отвори едното крило. Полите на широкото палто го докоснаха, когато дамата мина покрай него към високото, мрачно преддверие на галерията.
— Хайде да отидем в залата на Рубенс, мосю — предложи тя и посочи с вестника към стълбището. — Там има няколко кръгли пейки, където ще можем да разговаряме незабелязано. — И закрачи енергично към стълбата, която водеше към главната зала. Доктор Фарел я последва с готовност. Поведението й не само го забавляваше, но и бе събудило любопитството му.
На половината височина дамата се отклони от парадното стълбище и мина бързо през няколко помещения, в които висяха голямоформатни ренесансови картини със сцени на жестоки мъчения, тъгуващи Богородици и разпятия. Без да хвърли дори бегъл поглед към произведенията на изкуството, тя спря едва когато стигнаха до просторно овално помещение с кръгъл диван в средата.
В помещението бяха изложени две Рубенсови картини, изобразяващи отсъждането на Парис. С тайно задоволство сестрите Дънкан бяха избрали тъкмо тази заличка за срещите си с бъдещите клиенти на посредническата служба. Пищните тела на Венера, Юнона и Минерва им се струваха най-подходящият фон за споразуменията, които трябваше да постигнат.
— Тук е спокойно, никой няма да ни пречи — обясни дамата и седна на дивана, като прибра полите си, за да може придружителят й да седне близо до нея.
Дъглас се огледа с интерес. Естествено, помещението не беше съвсем празно. Имаше няколко посетители, които вървяха от картина към картина и разговаряха приглушено. Ала кръглият диван, макар и точно в средата на залата, образуваше истински малък оазис, където двама души можеха да седят близо един до друг и да си говорят, без да привличат излишно внимание. Той седна до нея и вдъхна дълбоко аромата на парфюма й — свежа миризма на цветя, която струеше изпод воала.