— Това е много сериозно основание — кимна Макс.
— Често ли се правят на сватовници? — осведоми се Дъглас.
Двамата му събеседници явно не бързаха с отговора. Най-сетне Макс изрече вразумително:
— И трите щяха да ви заявят категорично, че обръщат нещата с главата надолу само и единствено в интерес на висшето човешко благо.
— И вие им вярвате?
Двамата мъже вдигнаха рамене.
— И ние бяхме манипулирани от тях — призна с усмивка Макс.
— Прав си — съгласи се ухилено Гидиън. — Но все още сме убедени, че тази манипулация послужи на висшето човешко благо. — Той си наля втора чаша бренди. — Понесете го със самообладание, драги. Със сигурност няма да ви заболи.
Дъглас се усмихна малко меланхолично.
— Разбира се, имате предвид Частити.
— Естествено — каза Макс. — Веднъж намислили нещо, сестрите Дънкан нямат спиране.
— Аха — промърмори замислено Дъглас. — Започвам да мисля, че е крайно време да поема инициативата.
— Аз пък си мислех, че вече сте го направили — отвърна Гидиън и отново се обви в облак дим. — Или инициативата беше на Частити?
— Ако е било така, не бива да се чувствате неловко — утеши го Макс. — Констанс ме прелъсти безсрамно точно в тази къща.
Дъглас премисли въпроса и поклати глава.
— Не — отговори убедено той. Страстта ги бе обхванала едновременно, освен това бе дошла съвсем внезапно. — Доколкото мога да си спомня, нямаше инициатива.
Събеседниците му кимнаха, сякаш бяха разбрали напълно.
— Аз бих го нарекъл божествена светкавица — обясни сериозно Гидиън. — Е, ако нямате желание за спокоен живот…
— Вече не си спомням много добре, но май и с мен беше така — промърмори замислено Макс. — Въпреки че аз исках точно спокоен живот…
Вратата на библиотеката се отвори и тримата мъже се обърнаха. На прага застана Сара с карти за игра в ръце.
— Ще играем на убийство в мрака — възвести тържествено тя. — Прю каза да дойдеш, татко. И ти, чичо Макс, и доктор Фарел.
— Още не се е стъмнило — възпротиви се баща й, за да спечели малко време.
— На тавана е тъмно и играта ще се проведе там. — Сара отиде при баща си, хвана ръката му и го потегли да стане. — Хайде, татко. Ще бъде много весело. Даже мис Дела Лука и лорд Беринджър ще играят.
Гидиън се надигна със стон.
— Добре де, идвам — промърмори той. — Но не сам. — Това беше казано по адрес на другите двама мъже. Те също се надигнаха, макар и неохотно, и се запътиха към салона.
— Играта е много проста — обясни Прюдънс. — Който изтегли асо пика, ще бъде убиецът. Правилата са следните: Поп купа е детектив. Всички останали са потенциални жертви. Който пръв усети ръка на тила си, трябва да изкрещи силно. Тогава ще запалим светлината и детективът ще се опита да открие убиеца. Раздай картите, Сара.
— Как, по дяволите, успя да убедиш синьорината да участва в играта? — попита Дъглас, след като получи картата си и застана зад Частити.
— Не бях аз — обясни шепнешком тя. — Джордж Беринджър я убеди. Каза й, че като дете много обичал коледните игри и много му се искало пак да поиграе. Той е много самотен, бедничкият.
— Затова ли искаш ла го събереш с Лаура? — В гласа му имаше недвусмислена подигравка.
Частити го погледна обидено и отговори:
— Аз не мога да ги събера. Решението е тяхно. Аз само им създавам удобни случаи.
— Забелязах го — отвърна той сухо. — За тяхно добро, естествено.
— Не вредим никому — каза Частити, ядосана от отбранителния си тон. Темата беше болезнена и нежелана. Затова посвети вниманието си на картата, която беше изтеглила.
— Готови ли са всички? — извика Прюдънс, която ръководеше играта. — Хайде да отидем на тавана! — Тя тръгна напред и останалите я последваха примирено.
В тъмния таван имаше много смехове и тропане. Неясни фигури ходеха насам-натам и се стараеха да не се докосват. Дъглас, който не беше изтеглил решаваща карта, стигна до извода, че може да се измъкне, без да развали играта. Точно навреме откри в един далечен ъгъл прастаро кресло и се отпусна в него с надеждата да не го открият. Там щеше да изчака края на убиеца.
Пронизителен писък в непосредствена близост го изтръгна от сладката дрямка. Нечий безгрижен глас заяви със смешен френски акцент:
— О-ла-ла! Махнете си ръката, мосю. Какво си позволявате?
Дъглас присви очи и се опита да различи нещо в мрака. И друг път беше чувал този фалшив акцент. Беше толкова изненадан, че ушите му забучаха.
— Нищо не си позволявам, скъпа съпруго — отговори възмутено Гидиън. — Просто се опитах да ви удуша.
— О… убийство… подло убийство! — изписка Прюдънс, забрави ролята на френска камериерка и падна в обятията на мъжа си. За минута се възцари хаос, после някой запали газените лампи и играчите си размениха изпълнени с очакване погледи. Прюдънс лежеше на пода. Обърканият, виновно оглеждащ се Гидиън стоеше над нея и стискаше в ръка асо пика.