— Ти си била — каза равнодушно той. — Посредницата… в Националната галерия. Ти си била.
— Да — отговори тя, обзета от мрачно примирение. Вече не можеше да се бори. Всичко беше изгубено. — Аз бях.
Той не каза нищо. Само я гледаше. Гневът му се долавяше съвсем ясно и тя неволно се запита дали пък именно той не я бе събудил. Но в очите му имаше не само гняв. Имаше тъга и — още по-лошо — разочарование. Частити изведнъж се почувства сбръчкана и изсушена като есенен лист.
— Как разбра? — попита тя, макар че това нямаше значение.
Той се изсмя безрадостно.
— Този абсурден акцент. Сестра ти го използва на тавана… на шега, предполагам.
— Не забелязах — прошепна Частити със същия глух тон. — Акцентът е ефективен метод за преправяне на гласа. Няма никакво значение дали звучи достоверно или не.
— Мога да си представя, че имате богат запас от подобни номера, за да си вършите работата, както трябва — отбеляза презрително той и стана. — Как иначе бихте могли да накарате клиентите си — ако изобщо ги наричате така, — да ви се разкрият докрай? Хора, с които се срещате ежедневно… познати… хора, които ви смятат за това, което не сте. Приятели, които ви се доверяват. — Още незавършил думите си, той се запъти към вратата. Сложи ръка върху бравата и я удостои с последен неразгадаем поглед. — Сбогом, Частити.
Вратата се затвори тихо зад него. Лекият полъх изтръгна сноп искри от цепениците в камината. Дъглас си отиде.
Какво да прави сега? Частити се отпусна на възглавницата и закри с ръка очите си. Зад здраво стиснатите мигли пареха сълзи. Сега разбра, че той я е обичал. Горчивината на болката му го бе издала. За него връзката им не е била най-обикновена афера, няколко откраднати любовни нощи. Дъглас също я е обичал, както тя него. И при най-добро желание не можеше да си представи как би могла да промени това.
Остатъкът от нощта беше дълъг като вечността. Частити лежа без сън, докато на хоризонта се появиха първите розови ивици на зората. Едва тогава потъна в неспокойна дрямка. Събуди се, когато навън беше вече блестящ ден с яркосиньо небе. Студената светлина на слънцето се отразяваше в снега и успя да я измъкне от леглото. Дъглас бе казал, че ще вземе първия влак за Лондон. Сигурно отдавна си беше отишъл.
Частити се облече и слезе на първия етаж. Посрещна я Дженкинс, който излизаше от стаята за закуска с празна кана за кафе.
— Добро утро, мис Час.
— Добро утро, Дженкинс. Замина ли си доктор Фарел? — Частити успя да се държи като загрижена за гостите си домакиня.
— Преди около час Фред го откара с файтона на гарата — отговори Дженкинс и я огледа недоверчиво. — Всичко наред ли е, мис Час?
— Да, разбира се — отвърна небрежно тя. — Сигурно ще го видим отново, когато се върнем в Лондон. — Тя се усмихна и влезе в стаята за закуска, където бяха всички с изключение на контесата, която закусваше в леглото, и на Сара и Мери, които вече бяха закусили и излезли на разходка.
Лорд Дънкан вдигна глава от чинията си с бъбречета и шунка.
— Добро утро, скъпа. Какво ярко слънце, нали? Най-доброто време за лов. — Той въздъхна драматично.
Частити кимна разсеяно и седна между сестрите си.
— Жалко, че доктор Фарел трябваше да замине. Много мил човек.
— Какво се е случило с пациента му, Час? — попита остро Констанс. — Каза ли ти защо се налага да замине?
Частити поклати глава и се опита да се усмихне.
— Нали знаете, лекарят няма право да издава тайните на пациентите — отговори тя и си взе препечена филийка. Пръстите й трепереха и тя побърза да остави хляба. Не посмя и да посегне към каната с кафе, за да напълни чашата си.
Констанс й се притече на помощ.
— Пий — заповяда шепнешком тя, след като напълни чашата й. — По вида ти личи, че имаш спешна нужда от кафе.
Частити й кимна с празна усмивка, взе чашата си и отпи голяма глътка. Докато сестрите й я наблюдаваха загрижено и безпомощно, тя изпи кафето си, без да разлее нито капка. Всички знаеха още от снощи, че Дъглас смята да си замине, и се бяха сбогували с него преди лягане, затова големите сестри не можеха да си обяснят тъгата и болката на Частити.
— Какво ще правим днес? — попита бодро Констанс и си намаза още една филийка.
— Мисля, че имаме нужда от чист въздух — отговори Макс. — От много чист въздух.
— Ще кажа на Дженкинс, че ще вземем пушките — оповести в най-добро настроение лорд Дънкан. — Може да отстреляме няколко патици на езерото… и една или две гъски. Е, какво ще кажете?