Сега обаче знаеше, че няма да се задоволи с нищо по-малко от онова, което, макар и за кратко, беше преживял с Частити Дънкан.
Едва сега забеляза, че все още клечи пред огъня с празната кофичка в ръка. Остави я на пода и се изправи. Влажният студ в помещението го пронизваше до кости и разводняваше мислите му. Може би беше време да се откаже от плана си, да напусне града и да се върне у дома, в Единбург. Клиниката там вървеше много добре. Работа имаше предостатъчно. Щяха да открият нови клиники в други квартали, да изградят още няколко отделения.
Не. Това означаваше провал. Означаваше бягство. Знаеше, че не може да го направи. Това не беше в природата му. То щеше да бъде бягство не само от Лондон, а и от Частити. Дълбок личен провал. Той я обичаше. Обичаше я дори по-силно отпреди. Гневеше се, но не само на нея, а и на себе си. Всеки път, когато си припомняше срещата в Националната галерия, му ставаше студено от смущение и презрение към самия себе си. За пореден път чу безчувствените си думи: „Единственото качество, което очаквам от бъдещата си жена, е да е богата.“
Тогава поведението на забулената посредница, която дори не бе положила усилия да скрие презрението си, го ожесточи. Беше убеден, че тя няма никакво право да го осъжда, защото изобщо не може да си представи положението му. Днес съзнаваше, че се е държал осъдително арогантно.
Защо бе решил да се разкрие пред човек, от чиито услуги се нуждаеше и на когото щеше да плати? Спомни си как сестрите й се постараха да му дадат да разбере, че семейството е без пари — тогава признанията им му се сториха абсолютно немотивирани, но сега изпитваше само смущение. Да не би да бяха повярвали, че той се стреми към сближаване с Частити само заради парите й? Може би си мислеха, че е избрал нея, защото отговаря на представите му за богатството и общественото положение на бъдещата му съпруга? Какъв ужас…
Дъглас взе палтото си от куката до вратата, хвърли последен поглед към огъня с надеждата, че ще изтрае няколко часа, в случай, че някой бедняк потърси убежище в кабинета му в леденостудения януарски ден. Духна газената лампа и излезе на улицата. Беше време да влезе във втората си роля. Очакваше някоя си лейди Сидни, която идваше по препоръка на сестрата на лорд Бриджъм, за да потърси лек за гинекологичните си проблеми.
От доста дни вече не беше ходил в кабинета си на Харли стрийт. Градът все още беше безлюден и нямаше пациенти. Надяваше се това да се промени, когато започне сезонът. Когато зави по Харли стрийт, той видя пред къщата голяма покрита каруца, теглена от два силни товарни коня, които разтърсваха глави и дишаха тежко. От къщата излязоха двама мъже, едри и силни, с работни престилки, понесли масивно дъбово писалище. Това беше неговото писалище. Вцепенен от ужас, Дъглас проследи как мъжете натовариха тежката мебел на каруцата и се върнаха в къщата. Когато излязоха отново, носеха тежките кожени кресла от приемната му. Натовариха и тях на каруцата и отново изчезнаха в къщата.
Да не би да го изхвърляха? Естествено, че не. Беше наел кабинета за една година. Договорът беше подписан, наемът — платен. Дъглас забърза и като стигна до колата, видя, че вътре бяха натоварени мебелите и от двете помещения. Съседът му от партера излезе от къщата точно когато беше готов да се удари по главата.
— Добър ден, Фарел. — Доктор Талгарт сложи пенснето си, закрепено със златна верижка за жилетката, и го измери с приятелски поглед. — Както виждам, решили сте да смените мебелировката. Много се радвам, когато наемателите се обновяват. С това печели къщата като цяло. — Той му махна за сбогом и понесе нанякъде дебелия си корем.
Дъглас изкачи стълбата на един дъх, но трябваше да стори място на носача, който влачеше огромна маслена картина. Мрачната ловна сцена, която висеше между прозорците в приемната. Вземайки по две стъпала наведнъж, Дъглас стигна до втория етаж и нахлу като вихър през отворената врата. Вътре беше топло. В камината гореше буен огън, газовите лампи бяха запалени. Помещението нямаше нищо общо с онова, което беше запомнил.
— Dottore, dottore, толкова се надявах да приключа преди идването ви. — Лаура излезе от кабинета, стиснала в ръце разкошна позлатена лампа с червен абажур с пискюли. — Трябва да поставя още само това… — Тя сложи лампата върху позлатена масичка край тапицирания с китайска коприна диван и се обърна към него с триумфална усмивка. — Не е ли хубаво? Не е ли съвършено, dottore? — Посочи с широк жест към претрупаната с мебели стая за чай, която до вчера беше лекарска приемна. — Толкова уютно… така утешително за болните.
Дъглас се огледа изумено. Тя беше направила точно това, което му бе обещала. Стените бяха порцеланово сини със светлорозови украси. Навсякъде картини с цветя. На прозорците дантела и китайска коприна. Креслата и диваните също тапицирани с китайска коприна. Килимът под краката му беше поле от рози. Той примигна, безпомощен срещу ярките цветове. Кимна замаяно и се запъти към кабинета си. Брокат, релефни тапети, отново огромни рози, още повече дантела. Кушетката за преглед беше скрита зад богато украсен параван.