— Идвайте по-често — покани я с обич жената. — И поздравете мис Кон и мис Прю.
— Разбира се. Те също ви поздравяват. — Частити целуна румената буза на мисис Бейдли и смело излезе навън в студа. Рулото с мармалад и топлият пудинг са много подходящи, когато трябва да се опълчиш срещу ледения януарски вятър, каза си тя и за момент се развесели.
Сестрите й вече се бяха върнали от обяда. Прюдънс се занимаваше със счетоводството, докато Констанс пишеше злобна статия за новогодишното празненство у Елизабет Армотейдж.
— Как е мисис Бейдли? — попита Констанс и за миг вдигна глава от пишещата машина.
— Изпраща ви сърдечни поздрави. — Частити окачи палтото си и извади пликовете от чантата. — Има няколко писма.
— Яде ли нещо? — попита Прюдънс, опитвайки се да говори безгрижно. — За всеки случай ти взехме един сандвич.
— Погълнах огромна порция руло с мармалад и пудинг — отговори през смях Частити. — Не е добро за фигурата, но е балсам за душата.
— Няма нищо лошо да си хапнеш сладко — успокои я Прюдънс. — Хайде да прегледаме пощата.
Частити остави писмата на голямата маса в средата и сестрите й придърпаха столовете си. Прюдънс си служеше умело с ножчето за отваряне на писма.
— Тук има няколко души, които се нуждаят от утеха. Те са за теб, Час — каза тя и подаде писмата на сестра си. — А пък това е протест срещу статията ти за новата книга на Фройд, Кон.
— А, да… „Три трактата за сексуалната теория“ — спомни си Констанс и посегна към писмото. Прочете няколко реда и изсъска отвратено: — Какъв лицемер! Някакъв си закостенял селски свещеник, който смята, че публикации като нашите трябва да обслужват нежните чувства на жените, не да ги нараняват.
— Ще му отговориш ли? — попита разсеяно Частити, докато четеше едно от писмата, които й бе дала Прюдънс.
— Вие как мислите? — осведоми се Констанс.
Частити се усмихна автоматично.
— Това писмо е за брачната агенция. Странно… написано е с печатни букви.
— Може би той — или тя — не може да пише другояче — предположи Прюдънс.
— Мисля, че е той. — Частити й подаде писмото. — Но не съм съвсем сигурна.
Сестрите й прочетоха краткото писъмце.
— Който чете нашия вестник, пише свързано и гладко — отбеляза Констанс. — Струва ми се, че този човек не иска да се разбере кой е.
— Става все по-странно — цитира Прюдънс. — Кой ще се срещне с тази загадка?
— Аз, разбира се — отговори без въодушевление Частити. — Рубенсовата зала в Националната галерия е утвърдено място за срещи. Ще му предложа да носи издание на вестника като опознавателен знак.
— Сигурна ли си, че искаш да поемеш тази задача? — попита Констанс. В Рубенсовата галерия Частити се бе запознала с Дъглас и нова среща там можеше да отвори стари рани.
— Сигурна съм — отговори Частити с малко изкуствена усмивка. — Първите срещи с клиентите са моя задача. Знаете, че си върша работата с удоволствие. — Тя взе писмото и седна отново пред пишещата машина. — Днес е петък, значи ще му предложа следващия четвъртък. Така ще има достатъчно време да се подготви за рандевуто.
18
Следващият четвъртък беше ясен и студен. Частити прекоси Трафалгар Скуеър и отново хвърли зърна на гълъбите. Сияещият зимен ден беше пробудил жизнеността й, но тя знаеше от опит, че тази приповдигнатост няма да трае дълго. Щом дойдеше вечерта, щом пред нея се изправеше дългата самотна нощ, отново щеше да я обземе вече добре познатата потиснатост.
Както обикновено, тя носеше широко, безформено палто, а лицето й беше скрито зад плътен воал от шифон. Беше упражнила добре френския си акцент, макар че само при мисълта за него й ставаше лошо. Изкачи външните стълби, прекоси фоайето, качи се по стълбата към атриума и зави наляво. През цялото време държеше в ръка издание на „Мейфеър Лейди“, така че да се вижда добре от всички страни.
След като прекоси Рубенсовата галерия, тя седна на кръглата пейка в средата на помещението, както бе съобщила в писмото си, и отвори вестника, като титулната страница беше отвън. Клиентът на посредническата агенция не можеше да не я види.
И той, разбира се, не я подмина. Дъглас влезе в галерията и веднага откри крехката фигура със забулено лице. На лицето му заигра усмивка и той се приближи с енергична крачка.
— Е, мадам „Мейфеър Лейди“, ето че отново се срещнахме — заговори весело той.
Частити вдигна глава и го зяпна невярващо.
— Дъглас?
— Същият. Позволяваш ли да седна? — Без да чака отговора й, той седна до нея на пейката. После протегна ръка и вдигна шифонения воал, който скриваше лицето й. Завърза го внимателно от задната страна на шапката и отбеляза небрежно: