— В случая е напълно излишен, нали? — Вдигна вежди, но в очите му светна усмивка. — Вече нямаме тайни един от друг.
Частити не беше способна да реагира. Първата й мисъл беше, че срещата им е случайна, втората — че изобщо не е случайна. Веднага попадна под властта на близостта му, на аромата и усмивката му, на бръчиците в ъглите на очите, на големите ръце, които сваляха ръкавиците. Изразителните му очи бяха съвсем черни, остро изсечената брадичка беше както винаги енергична. Изобщо, целият Дъглас изглеждаше така, сякаш е взел важно решение.
— Ти ли си писал на посредническата агенция? — попита тя и веднага се укори: какъв глупав въпрос.
— Обзаложих се със себе си, че именно ти ще ми отговориш, а не някоя от сестрите ти — призна Дъглас. — Искам да дойдеш с мен. — Взе ръката й и я дръпна да стане.
— Къде искаш да отида? — Частити искаше да протестира по-енергично, но гласът й изневери.
— Скоро ще разбереш. Искам да видиш последствията от действията си. — Без да пуска ръката й, Дъглас я изведе от галерията.
Частити не се възпротиви и когато минаха по дългия коридор, слязоха по великолепното стълбище и излязоха навън под ярката светлина на следобеда. Здравата хватка на пръстите му беше достатъчна да замае сетивата й. Ако искаше, можеше да се изтръгне от хватката му, но тази мисъл изобщо не й мина през ума. Нямаше представа каква игра играе той и какво е замислил. Беше й достатъчно, че той върви до нея и че очевидно се е освободил от студения гняв и от болката, които бяха белязали сбогуването им.
Дъглас махна на един файтон. Когато файтонджията спря пред тях, той бутна Частити вътре и се качи след нея. Тя отвори уста да протестира, но размисли и я затвори. Начинът му на действие не я притесняваше — защо тогава да протестира? Той улови отново ръката й и безмълвно я стисна, очевидно доволен, че двамата пътуваха един до друг в люлеещия се файтон.
— Къде отиваме? — попита най-сетне тя.
— На Харли стрийт.
— И защо?
— Ще видиш. — Той се усмихна отново, все така тайнствено. Не й каза нищо дори когато слязоха пред сградата, в която беше кабинетът му, и се изправиха пред стълбището.
— На втория етаж — каза кратко той и посочи нагоре. Частити вдигна рамене и тръгна пред него по стълбата.
Веднага й се натрапи разликата между тази внушителна постройка и паянтовата къщурка в Сент Мери Абътс — сравнението направо я шокира. Сигурно му е много трудно постоянно да преминава от единия свят в другия, каза си тя, когато спря пред единствената врата на втория етаж.
Дъглас се наведе над рамото й и отключи. Отвори й вратата и Частити влезе. В следващия миг спря като вцепенена.
— Всемогъщи… — пошепна задавено тя. Дъглас застана до нея и тя обърна глава към него. — Лаура? — пошепна въпросително тя и в гласа й трепна неподправен ужас. — Тя ли е направила това?
— Точно така — кимна Дъглас и направи широк жест. — Влез и се огледай. Това не е всичко.
Частити направи една крачка, после още една. Обърна се към него и кафявите й очи потъмняха.
— Има ли и Буда?
Дъглас поклати глава.
— Не. Поне с това ме пощади. Но има палма. — И й показа окачалката за шапки.
Като я видя, Частити неволно вдигна ръка към устата си.
— Майчице…
— Надявам се, ясно ти е, че ти и само ти носиш отговорност за това, което виждаш тук — изрече заплашително той. Облегна се на вратата, скръсти ръце под гърдите си и в очите му блесна смях.
— Аз? Но… но… как така?
— А кой друг? Ти изпълни ролята на посредницата. Ти се опита да ме събереш със синьорина Дела Лука.
— Да… обаче… никога не съм й предлагала да обзаведе кабинета ти — опита се да се зашити Частити.
— И аз не съм й предлагал — отзова се все така сухо той.
Частити отново огледа приемната и колебливо се запъти към кабинета. Обиколи го мълчаливо и се обърна съкрушено към Дъглас.
— Съжалявам… безкрайно съжалявам.
Той отиде при нея, улови лицето й с две ръце и я погледна с усмивка, в която имаше и лека тъга.
— И аз, любов моя. И аз съжалявам.
Частити се вкопчи в китките му.
— Не знаех какво да правя — призна тихо тя. — Не знаех как да я спра. Нещата излязоха извън контрол.
— Знам, знам. — Той я целуна, отначало меко, после все по-настойчиво. — Аз те нараних. Прости ми.
Думите му погалиха устните й, докато палецът му нежно очертаваше контурите на брадичката.
— Аз те излъгах. Сигурно е било много лошо за теб. — Тя вдигна ръка и помилва бузата му.
— Така беше, но аз сам съм си виновен. — Той целуна ъгълчетата на устата й. — Какъв глупак съм бил — да си въобразявам, че бих могъл… — Вдигна глава и се загледа гневно в стената над главата й.