Момичето отново кимна сериозно и скри юмручето си под скъсаната пола. Лекарят го потупа по рамото и излезе. Трябваше да сведе глава, за да мине под ниската рамка на вратата, която разделяше задното помещение от предното, в което положението с огъня, светлината и мебелировката не беше по-добро. Парцали, разхвърляни по пода, служеха за легла. Счупен стол стоеше пред печката, на която се топлеше тенджерка с вода, надзиравана от петгодишно момче, което видимо изоставаше в растежа.
— Къде е баща ти, Чарли?
— Отсреща в кръчмата — отговори момчето, загледано в тенджерката, сякаш можеше да стопли водата с поглед.
— Иди да му кажеш, че си имаш малко братче — каза Дъглас и вдигна съда от огъня.
— Сигурно пак е пиян до козирката — рече равнодушно момчето.
— Кажи му да дойде веднага. Кажи, че аз искам да дойде — подчерта той. Строгият тон беше достатъчен момчето да се отправи веднага към вратата.
— Сигурно ще ме цапардоса — извика на излизане то.
— Не, ако се наведеш навреме — отбеляза сухо Дъглас. — Когато е пиян, ти си по-бърз. Нали те познавам.
Мръсното личице се освети от слаба усмивка.
— Така е, докторе, по-бърз съм — повтори детето и попита загрижено: — Добре ли е мама?
— И тя, и бебето са добре — отговори Дъглас. — Аз ще занеса водата на Ели, а ти тичай да доведеш баща ви.
Момчето побягна и скоро се чу плясъкът на босите му крачета по ледения паваж.
Дъглас отнесе водата в задната стая и даде още няколко нареждания на момичето, преди отново да се наведе и да излезе на улицата, закопчавайки палтото си.
Спря за момент, нахлузи ръкавиците и вдигна яката си, претърсвайки с поглед жалката уличка. Накрая спря поглед върху кръчмата на ъгъла и изчака, докато на прага застана Даниел Джоунс със зачервено лице и замъглен поглед. Проследи как мъжът се приближи, олюлявайки се. Чарли подтичваше пред него. Когато е трезвен, не е лош човек, каза си Дъглас, а в пияно състояние е склонен по-скоро към плачливост и емоции, отколкото към насилие. Появата на още едно гърло, което трябваше да пълни, сигурно нямаше да го развълнува особено, защото не се смяташе длъжен да храни гърлата, които беше създал на този свят.
На път към кабинета си зад Сент Мери Абътс Дъглас спря за малко при мисис Бейдли, която го поздрави с обичайната си сърдечност.
— Доста студено е днес, нали, докторе? Пак ли имахте много работа?
— Връщам се от раждане — каза той. — Здраво момченце.
— О, колко мило! Тази сутрин пощальонът донесе две писма. — Тя посегна към лавицата над тезгяха и му връчи писмата.
Дъглас ги пое, каза няколко благодарствени думи, пожела й добър ден и излезе навън, оглеждайки пликовете. Едното писмо беше от майка му. Позна веднага и почерка на другото — посредническата агенция бе отговорила.
Той пъхна двете писма в джоба на палтото и се запъти към кабинета си. Практиката му се намираше на партера в многоетажен жилищен блок с няколко входа точно зад църквата. Както обикновено, в чакалнята се тълпяха жени и деца. Беше студено и мрачно, огънят в кабинета беше почти догорял. Дъглас поздрави всички по име, хвърли въглища в огъня и запали няколко свещи. После махна на една жена с бебе на гърдите и малко дете, което се държеше за престилката й, да влезе в кабинета.
— Влезте, мисис Гууд. Как е днес Тими?
— О, докторе, обривът е ужасен! — оплака се жената, обърна се към детето, което се чешеше непрекъснато, и го цапна по ръката. — Веднага престани, чуваш ли! — Детето захленчи и тя въздъхна тежко. — Не престава да се чеше, каквото и да му говоря.
Дъглас седна зад старата маса, която му служеше за писалище.
— Я ела да те видя, Тими. — Прегледа мокрещите екземи по ръцете на хлапето и извади от чекмеджето кутийка с мехлем. — Слагайте от това три пъти дневно, мисис Гууд. Надявам се да помогне бързо. След една седмица го доведете пак.
— Благодаря ви, господин докторе. — Жената пъхна кутийката в големия джоб на престилката си и колебливо извади медна монета. — Какво ви дължа, господин докторе?
Монетата беше едно пени. Дъглас знаеше, че за него можеше да се получи самун хляб или половин литър мляко. Мехлемът беше много, много по-скъп. Ала тези хора имаха своята гордост. Обикновено му носеха единствената монета, която се намираше в момента вкъщи. Той се усмихна.
— Едно пени, мисис Гууд.
Тя сложи монетата на масата и кимна с доволното изражение на човек, изплатил дълга си.
— Благодаря ви, господин докторе. Хайде, Тими, тръгвай и престани най-сетне да се чешеш!
Дъглас се облегна назад и зарови пръсти в гъстата си коса. Погледна монетата на масата, взе я и я пусна в малката ламаринена кутийка. Прозвуча глух звън, когато пенито се присъедини към десетината свои предшественици.