Частити обърна към него забуленото си лице. Беше в по-изгодна позиция от доктор Дъглас Фарел, защото го бе видяла в мига, когато си купи броя на „Мейфеър Лейди“ от магазинчето на мисис Бейдлис, докато тя седеше отзад в кухнята и наблюдаваше клиентите. Беше точно такъв, какъвто бе останал в спомените й: необичайно грамаден мъж, който не се забравя лесно. Едър и широкоплещест, силен и мускулест като спортист. Най-вероятно боксьор или борец, каза си тя. Веднага й направи впечатление лекото изкривяване на носа, причинено вероятно от счупване. Чертите му бяха изразителни, макар и неравномерни: широка уста, ръбеста брадичка, гъсти черни вежди, събрани над носа, изпод които гледаха дълбоки черни очи. Косата му също беше черна, леко начупена, късо, практично подстригана. Всичко в него показваше, че не държи кой знае колко на външния си вид. Носеше най-обикновено палто, затворено до брадичката, шал и ръкавици. Скромната, мека филцова шапка почиваше в скута му.
Внезапно Частити осъзна, че мълчанието, което съпътстваше тази преценка на личността му, се е удължило ненужно много, и каза бързо:
— Е, с какво би могла да ви помогне посредническата служба, мосю?
Погледът му се плъзна по залата с видима изненада.
— Нима това е кантората на „Мейфеър Лейди“?
Частити отново чу лекия шотландски акцент на гласа му — тя й бе направила впечатление още докато го наблюдаваше при мисис Бейдлис.
— Non, както вече ви казах, не посрещаме клиенти в кантората — отвърна нетърпеливо тя. При това премълча, че така наречената „кантора“ беше или чайният салон във „Фортнъм и Мейсън“, или горният салон в дома на баща им, някогашната Светая светих на майка им. Нито едно от двете помещения не беше подходящо за работа с клиенти.
— И защо? — поинтересува се той.
— „Мейфеър Лейди“ трябва да остане анонимна — отвърна остро тя. — Не бихме ли могли да продължим разговора си, мосю?
— Да, естествено. Но трябва да призная, мадам „Мейфеър Лейди“, че съм любопитен. Защо държите да останете анонимна?
Частити въздъхна.
— Прочетохте ли вестника, мосю?
— Да, естествено. В противен случай нямаше да се натъкна на вашата посредническа служба.
— Може да сте прочели обявите, без да обърнете внимание на статиите — възрази тя и за малко забрави акцента си.
— Прочетох и статиите.
Дамата реагира с типично галско вдигане на раменете.
— Тогава сигурно ви е направило впечатление, че възгледите и оценките в тях са доста… спорни. Тъкмо затова издателите предпочитат да останат анонимни.
— Разбирам. — Или поне така мислеше. — Тайнствеността би трябвало да направи вестника по-интересен за публиката.
— Това е вярно — призна тя.
Дъглас кимна.
— Ако си спомням добре, преди няколко месеца имаше процес за клевета. „Мейфеър Лейди“ бе обвинена, че е навредила на доброто име на… — той смръщи чело, после лицето му се проясни — на граф Баркли, нали?
— Обвинението бе отхвърлено — каза Частити.
— Да. — Той завъртя замислено шапката между пръстите си. — Спомних си. Помня също, че списанието бе представено от анонимна личност на пейката за свидетели. Прав ли съм?
— Да.
— Много интересно. Сигурно след този процес продажбите са нараснали бързо?
— Може би сте прав — отвърна неясно тя. — Но не по тази причина не разкриваме идентичността си. Е, хайде да говорим за вас, мосю.
Дъглас, който беше все така любопитен, разбра, че за момента нямаше да научи нищо повече.
— Както вече обясних в писмото си, търся жена.
Дамата извади писмото му от ръчната си чанта.
— Да, но не пишете нищо повече. Бихме искали да научим повече за личната ви ситуация, както и какъв тип жена предпочитате. Само така ще знаем дали сме в състояние да ви помогнем в търсенето.
— Да, естествено — кимна той. — Но всъщност има само две качества, които бих желал да притежава бъдещата ми съпруга. — Докато говореше, той свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на палтото. — Дано намерите в картотеката си жена, която да съответства на желанията ми. С изключение на тези две точки, не съм особено придирчив.
С хладен, делови тон той се опита да разясни ситуацията, като при всяка важна точка слагаше по един пръст върху дланта на другата ръка.
— Както споменавам в писмото си, аз съм лекар. Пристигнах в Лондон едва наскоро от Единбург, където следвах и практикувах няколко години. Имам намерение да открия кабинет на Харли стрийт, който със сигурност ще ми донесе добри доходи, разбира се, щом си създам име в лондонското общество.
Частити не отговори. Само сплете ръце в скута си, без да свали ръкавиците, и се вгледа в него през воала си. Мъчеше я лошо предчувствие за изхода на този разговор — а интуицията й рядко я лъжеше.