Дъглас се огледа и замислено поклати глава. Майка му никога нямаше да разбере защо синът й се отказа от определения му със самото раждане живот, от доходната практика, донесла на баща му благородническа титла, благодарение на която семейство Фарел се издигна до върха на единбургското общество. Майка му реагира прекрасно на развалянето на годежа с Мариан, но при първото споменаване, че Дъглас смята да замине за Лондон и да отвори кабинет там, тя остана цяла седмица на легло и си осигури помощта на дъщерите си, които отчаяно умоляваха брат си да остане при майка им. Той реагира остро и — по мнението на сестрите си — прояви смайваща липса на съчувствие. Самият той знаеше, че това не е вярно, също както знаеше, че близките му никога няма да проумеят защо бе предприел тази решителна стъпка.
Впрочем… Той посегна към втория плик, оставен до чинията му, и го отвори с ножа за рибата. Прочете писмото два пъти. Прямо, практично, разумно писмо.
Дъглас го задържа дълго в ръцете си. Вероятно беше написано от забулената дама, с която се бе срещнал в Националната галерия. В текста не се усещаше и следа от пренебрежение или морално превъзходство, изреченията съдържаха само простички указания как да се изпълни едно делово споразумение. Личното мнение нямаше никакво значение за случай като този и Дъглас изпитваше облекчение, че човекът, който наистина ръководи посредническата агенция, напълно съзнава това. Докато младата дама има нужда от сериозни поучения, каза си развеселено той. Може би трябваше да пише на „Мейфеър Лейди“ и да спомене, че поведението на пратеничката съвсем не е било професионално и че трябва да я научат как да се отнася с клиентите.
Отново прочете писмото. Очевидно бяха намерили подходяща кандидатка. Дама, която щеше да посети един от изисканите домове на Манчестър Скуеър и да носи бял карамфил. Даваха му възможност да я види и да остане напълно анонимен.
Дъглас плъзна поглед по жалката трапезария — пожълтелите завеси на прозорците, мазните покривчици на креслата, старата покривка за маса, цялата на петна. Играта започваше. Беше време да направи следващата стъпка. Мъжът, който посещава приемите на почтената мис Частити Дънкан на Манчестър Скуеър, не можеше да продължи да живее в пансиона на мисис Харис на Кромуел Роуд.
Когато бутна стола си, чекът в джоба му прошумоля. Да, той щеше да употреби парите за добра цел. Толкова добра, че даже бъдещата лейди Фарел да се застъпи за нея.
4
Частити измъкна вестника от ръцете на баща си и го целуна по бузата. Беше сряда сутринта, време за закуска.
— Добро утро, татко!
— Добро утро, скъпа — отговори сърдечно бащата и внимателно сгъна вестника, към който дъщеря му беше проявила толкова небрежно отношение.
— Искам да те помоля за една услуга — каза Частити, докато си наливаше кафе. — За толкова голяма услуга, че трябва да помислиш много добре, преди да ми отговориш.
Лорд Дънкан погледна най-малката си дъщеря с известна неловкост.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Ами да, нали още не съм ти казала — отговори тя с нежна усмивка и посегна към препечените филийки. — Подай ми мармалада, ако обичаш.
Бащата й подаде сребърната купичка и погледна отвратено изстиващите бъркани яйца в чинията си.
— Не бива да хабиш хубавите яйца — проговори строго Частити. — Добре знаеш, че можем да си позволим само по една дузина яйца седмично. А в чинията ти има поне две.
Лорд Дънкан я погледна стреснато, после забеляза дяволитата й усмивка.
— Няма нищо смешно — промърмори нацупено той и посегна към вилицата. Ала Частити бе видяла блясъка в очите му и това я окуражи. — Ако вие трите не ме бяхте оставили в неведение за събитията, сега нямаше да се намираме в тази абсурдна ситуация. — Тези думи бяха казваш толкова често, че бяха загубили значението си.
— В ситуацията няма нищо абсурдно, татко — възрази Частити и намаза филийката си с масло. — Имаме достатъчно пари, за да живеем добре, особено сега, когато Кон и Прю вече не са в тежест на домакинството. — Тя поклати глава и въздъхна дълбоко. — Ти нямаш представа колко ни струваше издръжката им.
— Бих те помолил да не говориш глупости по време на закуска — произнесе укорно лорд Дънкан и отново пъхна нос във вестника.