Както Прюдънс, така и Констанс имаха право. „Мейфеър Лейди“ и посредническата агенция осигуряваха независимостта на сестрите Дънкан и приятния живот на баща им. Макар че Прюдънс и Констанс вече си имаха съпрузи, които им даваха богата издръжка, нито една от двете не беше готова да се откаже от независимостта си.
При мисълта за баща си Частити неволно въздъхна и воалът и се раздвижи. Въздишката не убягна от вниманието на събеседника и.
— Какво има?
— О, нищо — отговори тя. — Смятам, че за днес приключихме, мосю. Ще се върна в кантората, за да се посъветвам със сестр… със сътрудничките си. Ще получите нашите предложения още преди края на седмицата. — Тя стана и му подаде ръка.
Дъглас я стисна и попита:
— Кога ще се запозная с евентуалните кандидатки?
— Това ще научите, когато му дойде времето — отговори с усмивка тя. — Все още не знам дали ще намерим жена, която ще изпълни условията ви и ще се задоволи с брак по разум, без уважение и привързаност. Желая ви добър ден, доктор Фарел. — Тя му кимна и изчезна, преди да е успял да реагира.
Дъглас направи крачка след нея и изумлението му отстъпи място на луд гняв. Защо беше този остър тон, защо бяха тези груби думи? Ала дамата беше вече далеч от него, в препълнената с посетители галерия. Не можеше да се втурне след нея в толкова оживено място, за да й поиска извинение — но още отсега знаеше, че трябва да го получи. Как смееше тя да го съди толкова тесногръдо и самодоволно? Какво знаеше за живота му, за мисията му?
Вътрешният глас му напомни, че не й е разказал нищо за мрачната действителност, за сенчестите страни на професионалната си дейност. Това беше едно от нещата, които предпочиташе да пази за себе си. Освен това посредническата агенция не се интересуваше от такива проблеми. Нейната задача беше да обслужва клиентите. Нищо повече.
Независимо от прогресивните възгледи, които личаха в статиите на „Мейфеър Лейди“, те издаваха, че авторите и издателите — все жени, както предположи Дъглас, — разполагат с пари и са образовани. Тези жени нямаха представа от мизерните улички в Ърлс Корт, от мрачните редици къщи, в които тичаха пълчища плъхове и вонята на клозетите отравяше въздуха. Те не знаеха нищо за действителността на туберкулозата и скарлатината, които дебнеха в тъмните ъгли, за отчаяните майки, които едва успяваха да съберат няколко дребни монети, за да купят мляко за рахитичните си деца, за безработните мъже, които пропиваха парите на семейството, за шумните кръчми на всеки ъгъл. Не беше трудно да се застъпваш за правото на жените да гласуват и за равенство пред закона. Много по-трудно беше да защитаваш подобни възгледи пред лицето на мрачната действителност, в която живееха бедните.
Докато напускаше музея, Дъглас Фарел усещаше как гневът бушува в гърдите му. Израснал без баща в семейство, състоящо се от майка и шест по-големи сестри, в дом, препълнен с бъбрещи, свадливи, но задушаващо нежни жени, той беше склонен да се присъедини към жалбите на своя сънародник Джон Кнокс за чудовищността на всяко женско владичество. Разбира се, Кнокс имаше предвид кралиците, управлявали Англия и Шотландия преди триста години, но за Дъглас, който с мъка беше намерил пътя си сред женския лабиринт, завладял детството и младостта му, беше голямо облекчение да се възползва от този израз за собствената си ситуация. Излишеството от любов имаше същите недостатъци като липсата й. Той бе установил това още в младите си години и бе успял да преживее тридесет и пет лета, без да падне в брачния капан.