— Високи ли са залозите, Джак? — попита с интерес приятелят му.
— Двайсет гвинеи — отвърна херцогът и хвърли една карта.
— Твърде високи за бедняк като мен — въздъхна Морпит, но въпреки това седна до Джак и даде знак на банката да го включи в играта.
— Къде оставихте жена ми? — попита небрежно херцогът и зачерта печалбите си от последната партия.
Лорд Морпит реши, че този директен въпрос го освобождава от задълженията спрямо херцогинята.
— Реши да се прибере вкъщи. — Погледна картите си и направи гримаса. — Каза, че я боли глава… Отведох я до лодката й. — И побърза да добави — Отклони решително предложението ми да я отведа до вкъщи. Опитах се да я убедя, че трябва да я придружа, но тя не пожела и да чуе.
— Никога не е лесно да откажеш съпругата ми, когато си е наумила нещо — отбеляза все така небрежно Джак. Беше убеден, че Арабела е излъгала. Никога през живота си не я беше виждал да страда от главоболие. Изигра още няколко игри и стана. Когато съиграчите му единодушно поискаха реванш, поклати глава.
— Моля за извинение, джентълмени, но играх твърде дълго. — Засмя се и отхвърли протестите с решителен жест. Излезе от павилиона и се запъти към пристана за лодки. Веднага намери лодкар, а после се прибра у дома с носилка. Портиерът му каза, че нейна светлост си е дошла преди около час. Джак се качи в спалнята си и тихо отвори свързващата врата към апартамента на Арабела. Спалнята беше празна, гореше само една лампа. Под вратата към будоара й се виждаше светла ивица. Той се намръщи леко и отново затвори вратата.
— Надявам се, че се прекарали приятна вечер, ваша светлост? — осведоми се Луис, докато помагаше на господаря си да свали вечерния костюм.
— Горе-долу — отговори разсеяно лордът. — Дайте ми халата и вървете да спите.
След като камериерът излезе, Джак остана още известно време пред огъня, сложил ръка на устните си, замислен за странното поведение на жена си. Вече минаваше два, тя се бе прибрала преди повече от час, защо не си лягаше? Накрая прекоси решително спалнята й и отвори вратата към будоара.
Арабела седеше пред огъня с книга на коленете. Кучетата лежаха в краката й. Когато Беки я съблече и си отиде, тя беше твърде развълнувана, за да заспи. Оттогава възбудата бе отстъпила място на гнева. Неопределен гняв, но основните причини бяха две. Джак не й бе разказал нищо за дейността си във Франция, нито за сестра си. Вместо това оставяше впечатлението, че бежанците не го интересуват. А преди година бе рискувал живота си, за да ги спасява. Защо не искаше да й се довери? Защо я смяташе недостойна за доверието си? Защо се доверяваше на Лили Уорт? Как смееше да обсъжда с тази жена нейното поведение? Това означаваше ли, че й е доверил и историята на сестра си? Проваления опит да я спаси? Значи Лили не беше само негова любовница, а и пазителка на тайните му.
И не само това. Джак бе позволил на любовницата си да поучава жена му — Арабела не можеше да си представи, че Лили би си позволила да дава съвети на херцогинята как да се държи с лейди Джърси, ако няма изричното разрешение на любовника си.
Когато Джак влезе в будоара, главата на Арабела вече пулсираше болезнено. Гореше от желание да избухне и в същото време съзнаваше, че няма да е много умно.
— Морпит каза, че те заболяла глава — заговори той с лека усмивка. — Очаквах да те намеря в леглото.
— Почивката няма да облекчи главоболието ми — изфуча тя и скочи. Вече не можеше да се сдържа. — Как посмя, Джак? — В очите й лумна гневен пламък.
— Какво съм посмял? — Той се облегна на камината и я погледна спокойно.
— Много добре знаеш — отвърна тя. — Как смееш да обсъждаш поведението ми с друг човек… и особено с Лили Уорт. И как посмя да стоиш и да мълчиш, докато тя ме критикуваше? — Арабела обиколи стаята с гневни крачки. Кучетата я следяха учудено и с боязън. После се обърна рязко и халатът се уви около босите й крака. — По дяволите, Джак, толкова съм бясна, че ми иде да те ударя.
— Не те съветвам. — Тонът му беше мек, но предупреждението прозвуча недвусмислено.
— Казах, че ми иде да те ударя, а не, че смятам да го направя — почти изкрещя тя. — Не съм чак такава глупачка!
Джак вдигна едната си вежда и направи крачка към нея.
— Виж какво… — започна примирително той, но кучетата изръмжаха заплашително насреща му и застанаха от двете страни на Арабела. Козината им беше настръхнала.
— Е, най-после — засмя се подигравателно тя и сложи ръце на главите им. — Най-после да получа доказателство за вярност от вас двамата.
— Успокой ги или ще ги изхвърля — поиска Джак, който също се бе ядосал.