— Мисис Елиът ще ви разведе из къщата, а Франклин ще изпрати вест на управителя Питър Бейли да дойде следобед. Той ще ви покаже сметководните книги, ще ви разведе, ще ви обясни всичко, което желаете да узнаете.
— Разбирам. — Сен Жюл се изправи гъвкаво. — Предполагам, че не разбирате много от управлението на имението.
Както очакваше, тази забележка я накара да се изчерви.
— Напротив — възрази сковано тя. — Брат ми не проявяваше никакъв интерес към управлението на имотите. Аз работя почти наравно с Питър… — Осъзнала, че е паднала в капана, тя спря. — Питър ще ви даде цялата необходима информация. Днес съм много заета… Нали трябва да подготвя отпътуването си.
— Разбрах. — Херцогът кимна бавно. — Въпреки това се надявах да ми отделите няколко минутки, за да ми покажете къщата. Да ме заведете до стаята ми…
Арабела понечи да откаже, но доброто възпитание не й позволи да бъде неучтива. Тя беше домакинята и беше съвсем естествено да го разведе из къщата. Всъщност не. Той беше новият собственик и представата, че трябва да му покаже къщата, в която бе живяла през целия си живот и след смъртта на баща си бе смятала за своя, макар официално да принадлежеше на Фредерик, беше доста неприятна. Въпреки това бе по-добре да се съгласи с предложението му, макар че мотивите му вероятно не бяха особено почтени. Той искаше да я накара да повярва, че взема присърце интересите й, но тя не можеше да се отърве от подозрението, че вярно е обратното. Дук Сен Жюл нямаше намерение да й прави никакви услуга.
Обзеха я съмнения. Май си играеше с огъня. Но дори да е така, каза си решително, аз съм достатъчно умна, за да не си изгоря пръстите. Освен това — какво друго й оставаше?
Усмихна се хладно.
— Но, разбира се, сър. Да вървим. — И излезе от библиотеката, следвана от кучетата.
Залата с квадратно подредени покривни греди беше празна, но Арабела беше сигурна, че няколко чифта очи ги наблюдават скритом. Във въздуха тежеше неясно предчувствие. Прислугата беше любопитна какво ще се случи. Веднага щом свърша с тази неприятна задача, ще говоря с Франклин и мисис Елиът, каза си решително тя. Новият собственик имаше пълното право да се запознае с Лейси Корт. Когато погледна през рамо, дукът стоеше на прага, облян от яркото обедно слънце.
— Виждам, че вече са се погрижили за придружителите ми — отбеляза той и се върна в залата.
— Съмнявахте ли се? — попита остро тя. — Казах ви, че ще бъде направено всичко необходимо.
— Радвам се — кимна той с безгрижна усмивка. — Но нали разбирате, исках да се уверя сам.
При тези обстоятелства с радост ще се хвърля в обятията на роднините от Корнуол, каза си сърдито Арабела.
— Предполагам, че ще се настаните в помещенията на брат ми, ваша светлост? — попита тя, стараейки се да говори неутрално, сякаш темата не я интересуваше особено.
— Това е апартаментът на господаря на дома, нали?
— Да — отвърна тя със здраво стиснати устни.
— Тогава нямам друг избор, освен да се настаня там — отбеляза любезно той и прекоси залата с бързите, гъвкави стъпки на ловуващ ягуар. Не, че някога беше виждала как ловуват ягуарите, но си ги представяше точно така: с играещи под кожата мускули, с измамно отпуснати тела… и с трудно определимата заплаха, която от време на време святкаше в сивите очи. Ягуар, който се прозява, отваря нокти и показва силните си бели зъби…
От мрака под стълбата се чу дискретно покашляне и Арабела нетърпеливо се отърси от фантастичните си мисли, Франклин излезе под слънцето и изрече тържествено:
— Милейди, от камериера на негова светлост узнах, че господарят му възнамерява да нощува в Лейси Корт. Позволих си да предложа подходящ подслон на придружителите на негова светлост. — Всяка черта от мършавото лице на Франклин изразяваше обида и потиснатост. Очевидно срещата със слугата на херцога го бе извадила от равновесие. Чувството му за приличие го караше да се възмущава от представата, че един непознат ще нощува в дома на граф Дънстън без изричното му съгласие.
— Много добре, Франклин — отговори Арабела съвсем спокойно. — Знам, че ще се постараете да осигурите всичко необходимо за придружителите на негова светлост. — Тя сложи ръка върху гладкия дървен парапет на стълбището и това добре познато усещане й помогна да продължи: — Лорд Дънстън е починал преди няколко дни в Лондон. Негова светлост е новият собственик на Лейси Корт. Вярвам, че в скоро време той лично ще говори с персонала и ще обясни новата ситуация. — И се обърна към херцога, сякаш търсеше потвърждение.
Той кимна и се обърна учтиво към достойния иконом: