Виждате, че Клод говори трудно, ваша светлост. Аз ще ви разкажа какво узнах от него.
Арабела кимна и французинът продължи:
— Споменатата дама била в Льо Шатле много отдавна. Затворниците я обичали много. Разбирала от болести, грижела се за болните, а пазачите не й пречели да работи, даже от време на време й позволявали да лекува и затворници мъже. Един ден дошла при мъжете, за да помогне на някого и Клод я познал. Неговото семейство работело в имението на Вилфранш, а той бил изпратен да се учи за златар. Виконтесата била много добра към него и винаги му осигурявала работа.
Клод, който се бе овладял, продължи да разказва, макар и с мъка:
— Нямаше да позная мадам, толкова променена изглеждаше… — Изкашля се в кърпичката си. — Познах я по един отличителен белег. По бялата къдрица в косата й, точно над челото.
Арабела спря да диша. Белегът на Фортескю?
— Видяхте ли с очите си този бял кичур? Клод кимна.
— Косата й не беше красива както някога, но кичурът си беше там. Никога друг път не съм виждал такъв и веднага го познах. — Изтощен, той отново се отпусна назад.
— Ако наистина става въпрос за виконтесата, тя е затворена там много отдавна — каза Кристоф и лицето му потъмня. — Не е ли ирония на съдбата, че народът щурмува Бастилията и освободи затворниците, след което бяха създадени дузина нови затвори, в които хиляди хора изчезнаха безследно? Някои ще си останат там, докато смъртта ги спаси, и никой няма да знае къде са.
— Как е оцеляла? — Арабела зададе този въпрос повече на себе си, отколкото на двамата мъже. Те реагираха с типично галско вдигане на раменете.
— Доста аристократи успяха да избягнат гилотината — обясни Кристоф. — След екзекуцията на Робеспиер гражданите се наситиха на кръвопролитията. Възможно е към края на терора виконтесата да е попаднала в затвора и да са я забравили там.
— Има и други като нея — обади се немощно Клод. — Семействата и приятелите им ги смятат за мъртви, а те нямат възможност да им пратят вест. Мен ме намери един приятел.
— Как се измъкнахте? — Арабела се наведе към него и го погледна втренчено.
Мъжът вдигна рамене.
— Пари, мадам. Пазачите са подкупни, трябва само да улучиш сумата. Всъщност никой не отговаря за затворниците. Повечето се смятат за отдавна изгубени. Ако подкупите подходящите пазачи, можете да си излезете съвсем спокойно.
Арабела кимна мълчаливо. Джак бе казал на Джордж, че сестра му е мъртва. Измъчваше се от мисълта, че не е успял да я спаси, както бе успял да спаси много други. Възможно ли беше да се е заблуждавал? При тази бъркотия във Франция можеше да се случи всичко… случваше се всичко. Тя беше чула истории на хора, станали жертва на грешки и намерили смъртта вместо приятелите си. Произволното кръвопролитие не се интересуваше от имената на жертвите. Много от оцелелите сигурно се страхуваха за живота си, затова криеха имената си и предпочитаха да ги смятат за мъртви.
— Безкрайно съм ви благодарна за информацията — каза най-сетне тя. Представата, че сестрата на Джак — и не само тя — гние в някакъв мрачен затвор без връзка с външния свят, и страда от мисълта, че семейството й я счита за мъртва, беше непоносима. — А сега ми кажете как бих могла да ви помогна, мосю Фламан — продължи тя и хвърли въпросителен поглед към Кристоф. — Пари, подслон, лекар. Вашият приятел има нужда от лечение и от медикаменти. Аз ще се погрижа за всичко.
— Клод живее при мен — уведоми я Кристоф. — Имам достатъчно, за да му помагам. Но ви благодаря за великодушното предложение, ваша светлост.
— Лекар и медикаменти — повтори настойчиво тя. — Моля, позволете да изпратя лекар да го прегледа.
— Ние си имаме лекари, мадам. И знаем как да помагаме на своите другари по страдание. — фризьорът се изправи и помогна на приятеля си да стане. — Вие сте много добра. Когато Клод се възстанови достатъчно, за да почне да работи, ще намерите добро семейство, което да го вземе на работа. Той е изключителен златар.
— Да, разбира се. — Арабела знаеше, че този ден никога няма да дойде. Клод нямаше да оздравее. — Но ако имате нужда от нещо, моля, обърнете се към мен.
— Мерси, мадам. — Двамата мъже се поклониха и излязоха.
Арабела застана със скръстени ръце в средата на помещението и се опита да си изясни каква трябва да бъде следващата й стъпка. Джак трябваше веднага да замине за Париж. Да проникне в затвора и да установи дали въпросната жена наистина е сестра му. Ако е тя, да откупи свободата й. Да я измъкне от ада на Франция. Мили боже, ако онази жена наистина беше Шарлот, как ли брат й щеше да реагира на обстоятелството, че обожаваната му сестра е била през цялото време във френски затвор, а той не е знаел? Че тя е страдала, а той не е направил нищо, за да й помогне?