Непоносима мисъл. Но тя трябваше да му каже. И то веднага.
— Какво има? — попита Мег тихо и загрижено откъм вратата. — Изглеждаш ужасно, Бела. Какво се е случило?
Арабела й разказа всичко. Когато свърши, усети прилив на нова енергия. Сърцето й се изпълни с надежда. Ако съдбата на Шарлот беше причината за мрачните настроения на Джак, той щеше да преживее страшен шок — но и да се отърве от депресията. Щеше да спаси сестра си, да я върне в Англия… Това означаваше край на кошмара.
— Трябва веднага да намеря Джак. — Арабела закрачи към вратата. — Изпрати някой слуга в дома на лейди Бошан да каже, че не мога да спазя уговорката ни. Помоли Луис да събере нещата на херцога в една пътна чанта. Кажи му, че господарят му ще отсъства поне една седмица.
— Ами ти? — попита Мег и излезе след нея в залата. — Да кажа ли на Беки да приготви и твоя багаж?
— Не знам… зависи как Джак ще приеме новината. — Арабела се усмихна иронично. — Вероятно ще извади оръжие, за да застреля носителката на информацията. — Огледа се и извика иконома: — Тидмут! Къде да намеря негова светлост?
— При метр Албер, ваша светлост — уведоми я икономът.
— Кой е метр Албер и къде живее? — попита нетърпеливо Арабела.
— Метр Албер е учител по фехтовка, мадам, и живее на Албермерл стрийт номер седем.
— Много ви благодаря. Пратете някого да приготви коня ми… и коня на херцога. След пет минути да изведат двата коня на стълбището. — Тя хукна към стълбата и остави достойния иконом слисан като никога в живота си. Ни веднъж не беше чувал такива резки заповеди от устата на херцогинята. Досега тя се бе държала тактично и полагаше усилия да не засяга достойнството му.
Арабела позвъни за Беки и свали халата, без да си направи труда да го разкопчее. Момичето дотича тъкмо когато бе извадила от гардероба костюм за езда.
— Помогни ми, Беки. — Арабела навлече полата и се изправи пред прислужницата си. — побързай!
Без да задава въпроси, Беки помогна на господарката си да облече полата, жилетката и жакетчето. Арабела седна, за да обуе ботушките. Сърцето й биеше като безумно, на края на съзнанието й се надигаше паника. Дори не помисли да среши косата си, а направо нахлупи високия цилиндър. Грабна ръкавиците и камшика и хукна надолу по стълбата.
Мег я очакваше в залата.
— Конярят доведе двата коня.
— Благодаря.
— Аз ще изведа кучетата в парка — продължи Мег, — а после ще ги взема в моята стая. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
Арабела я целуна набързо.
— Съжалявам, че ти развалих гостуването.
— О, я стига, Бела, върви най-после! — Мег бутна към вратата, която един слуга, зяпнал любопитно, побърза да отвори.
Арабела слезе по стълбата и момчето от обора и помогна да възседне Рене. Тя тръгна напред и го помоли да води коня на Джак. Той възседна собствения си кон и хвана юздите на бързия, нервен червен жребец, който Джак предпочиташе да язди.
— Албермерл стрийт — каза Арабела. — Побързайте, моля! Конярят вдигна ръка към шапката си и мина в бърз тръс.
Арабела с мъка потисна порива си да пусне Рене в лек галоп. Улиците бяха твърде тесни и в това хубаво майско утро бяха твърде оживени — двамата трябваше да си пробиват път между тежко натоварени каруци, теглени от тромави волове, момчета с ръчни колички, улични търговци и домакини, тръгнали на покупки.
След четвърт час завиха по спокойната, обградена от големи сгради Албермерл стрийт и бързо намериха номер седем. Високата къща с черни балюстради не блестеше с нищо сред другите на улицата. На скромната табела до вратата бе написано само „Метр Албер“. Вероятно всеки, който идва тук, знае кой е метр Албер, помисли си Арабела, скочи от коня и отиде до вратата. Вдигна ръка да почука, но видя, че вратата е открехната.
Влезе в тясно преддверие със стръмна стълба в задната част. Отгоре се чуваха тихи стъпки, звън на стомана, но никакви гласове. Арабела изкачи стълбата на един дъх и спря пред двойна врата, иззад която долитаха шумовете. Внимателно натисна бравата и отвори.
Пред очите и се разкри дълго помещение, подобно на галерия. До стените се бяха наредили мъже с тънки рапири в ръце. Всички острия сочеха към пода. Погледите бяха устремени към двамата, които се фехтуваха в средата на помещението. Противникът на Джак беше дребен, гъвкав мъж с маймунска физиономия, само по чорапи, който през цялото време сякаш танцуваше на пръсти. Джак се движеше бързо като сребърното острие в ръката си. Удар, ответен удар, удар, ответен удар… Двамата мъже се фехтуваха с безизразни лица, цялото им внимание беше съсредоточено върху двете лъскави острия. Арабела гледаше като омагьосана — въпреки паниката, която я бе завладяла, въпреки буцата в гърлото и желязната верига, стегнала гърдите й. Струваше й се невъзможно един от двамата противници да открие пролука в отбраната на другия. Двамата бяха абсолютно сигурни в себе си.