Когато мълчанието се проточи, херцогинята се сети, че не бива да се държи така с камериерката си, и каза с усмивка, която трябваше да изглежда успокояваща:
— Щом стигнем Дувър, можеш да вземеш пощенската карета обратно за Лондон, Беки.
— Да, лейди Арабела. — Беки изобщо не изглеждаше успокоена. — А вие какво ще правите, мадам?
— Заминавам за Франция. Херцогът замина преди мен. Ще се върнем скоро.
— Във Франция? Но, милейди! — Беки зяпна смаяно. — Там има революция! Цари пълен хаос! Пълно е с чужденци и всички се убиват един друг. Даже мистър Тидмут каза… а пък мистър Алфонс в кухнята… Ох, мадам, да знаете какво говори!
— Е, вече не е толкова опасно както преди — отговори Арабела и неволно се запита дали в думите й има нещо вярно. Париж все още се разтърсваше от въстания на гладните. В Лондон се говореше, че хората се събирали на банди и обикаляли улиците, че полицията не можела да въведе ред… но поне гилотините не работеха толкова често, както преди.
Лицето на Беки изразяваше съмнение, но девойката си каза, че херцогинята знае повече от камериерката си, и се примири. Разположи се удобно в ъгълчето на каретата и затвори очи. Даже се опита да се наслади на пътуването, но когато за четвърти път смениха конете, без да слязат и продължиха пътя си с недоволни, мърморещи придружители, ефектът на новото преживяване отлетя. Единствено перспективата да получат щедър бакшиш караше мъжете да продължат напред.
В първата пощенска станция казаха на Арабела, че преди няколко часа пристигнал ездач от Лондон, влязъл да се посгрее и подкрепи и сменил коня си. Жребецът му си отпочивал и утре щели да го изпратят обратно към Лондон с наемен ратай. Арабела въздъхна облекчено. Предположението й, че Джак ще замине от Дувър за Кале, се потвърждаваше. Тя вървеше по петите му. Знаеше, че той няма да си позволи повече от няколко часа нощна почивка — но и така преднината му не беше особено голяма. Когато на следващата сутрин каретата пристигна в Дувър малко след разсъмване и спря в двора на „Лястовицата“, тя слезе със сковани крака и болезнен гръб и с добре изиграна небрежност попита едно от момчетата в обора дали и други посетители са пристигнали в този ранен час. Момъкът бутна шапката си на тила и се почеса по главата.
— Странно, че ме питате, мадам. Преди около два часа пристигна джентълмен на кон… беше още тъмно. Доколкото разбрах, поискал легло. Бедният му кон едва се държеше на крака.
— Явно е имал много важна работа, щом е яздил през цялата нощ — отбеляза Арабела и кимна, за да покаже, че за нея темата е приключена.
Влезе в гостилницата и помоли за отделна стая със закуска и сгъваемо легло за камериерката й. За разлика от Арабела Беки бе спала през по-голямата част от нощта и сега беше бодра. Младостта и издръжливостта вървят ръка за ръка, каза си Арабела и се опита да раздвижи скования си гръб.
— Убеден съм, че милейди ще хареса нашата храна. — Гостилничарят отвори вратата към просторна стая на таванския етаж. — Ей сега ще ви донесат най-доброто, с което разполагаме.
— Много ви благодаря и… — Арабела го спря на вратата. — Знаете ли дали днес ще замине пощенски кораб за Кале?
— Но разбира се — отговори любезно мъжът. — Преди час или два пристигна един джентълмен… рядко се случва да идват гости толкова рано… буквално ме измъкна от леглото. И той поиска да узнае дали има кораб. Казах му, че „Морският кон“ на Том Пери ще замине с голям товар поща. Том често носи пощата през Ламанша.
— Много ви благодаря. — Арабела му кимна усмихнато и се обърна към Беки: — Бързо, миличка, тичай на кея и се разбери с капитана на този „Морски кон“. — Подаде на момичето снопче банкноти и обясни: — Искам единична кабина… и се увери, че корабът наистина заминава за Кале, а не за Хавър или Булон. Трябва да отидем в Кале. — И сключи пръстите на Беки около банкнотите.
Беки кимна съсредоточено.
— Да, милейди. Кале. Единична кабина. Къде ще намеря кораба?
— На кея… където е морето — обясни нетърпеливо Арабела. — Попитай за капитан Пери. Том Пери.
— Морето? — пошепна учудено Беки. — Никога не съм виждала море.
— Ето, сега ще имаш този шанс. Като се върнеш, ще закусим и после ще вземеш пощенската карета обратно за Лондон.
— По-добре да си отида в Кент, милейди.
— Ако наистина искаш, позволявам ти… но като се върна, ще дойдеш пак в Лондон. Направи ми още само тази услуга, Беки — намери капитан Пери.