Мълчанието надвисна тежко помежду им.
— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита сърдито тя и се извърна, за да види профила му, безкомпромисно вирнатата брадичка. Сърцето й се сви от болка. Думите й не бяха стигнали до него. — Аз не мога и не искам да моля за прошка за онова, което е извършил Фредерик…
— Стига! — прекъсна я гневно той. — Повече не искам да чувам името му от устата ти. Ти вече не си Лейси. Твоето семейство вече не съществува. Никога вече няма да произнесеш това име. Разбрахме ли се?
Най-после се обърна и я погледна, но Арабела изпита чувството, че гледаше през нея.
— Аз съм, каквато съм — отговори тихо тя. — Аз съм твоята жена, Джак. Аз те обичам, но не съм се родила като твоя жена. Сега съм тук, за да помогна на сестра ти… — Той понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка и го спря. — Не, не ме прекъсвай. Твоята сестра е моя зълва. Тя е жена в нужда. Няма да ме изключиш от тази мисия. Моят дълг изисква да й помогна, защото тя е сестра на съпруга ми, а не защото моят подъл полубрат я е предал. — Решителният й поглед го прикова и не го изпусна дори когато той се обърна.
— Помисли малко, Джак — помоли отчаяно тя. — Ако не бях аз, ти никога нямаше да узнаеш, че Шарлот може да е още жива. Ако не бях аз…
— Млъкни! — изкрещя той. — Не разбираш ли, че ме подлудяваш?
Арабела преглътна, но не спря дотук.
— Да — отговори просто, — ясно ми е. Но не може другояче. Аз съм твоя жена. Аз те обичам. Повече от всичко. Твоите болки са и мои. Съвсем просто е. Трябва само да го разбереш.
Джак чуваше думите й, но те бяха без значение за него. Пред очите му беше Фредерик Лейси на площада на Бастилията. Тогава Фредерик Лейси го погледна и видя собственото си спасение. Ако Шарлот е загинала в затвора Ла Форс, смъртта й е била бърза, но ако не… Мисълта за страданията й беше непоносима. Той се вкопчи в релинга, взря се в мътните води на канала и забрави неподвижната, безмълвна жена до себе си.
Арабела сведе глава, пусна релинга и се запъти обратно към стълбичката за каютите.
Гневът й дойде на помощ. Защо този неин мъж притежаваше толкова малко човечност, толкова малко разбиране? Защо не й вярваше? Тресна вратата на малката си каюта и се тръшна на койката. Тя се разкри цялата пред него, разголи душата си, каза му, че го обича, а той изобщо не се трогна. Все още беше затънал в задушаващата тиня на отмъщението, която се бе втвърдила като разтопена лава.
Приседна на ръба на койката и се загледа навън, където слънцето бавно потъваше във водата и оцветяваше морето в розово, после в светлосиньо, а накрая в тъмнеещо сиво. Появи се вечерницата. Замириса на ядене. По палубата тропаха стъпки. Корабът се залюля по-силно.
Без да знае дали я мъчи глад или гадене, тя седеше като в транс и чакаше нещо да се случи.
Когато някой почука на вратата, в сърцето й пламна надежда.
— Да?
Появи се познатият моряк.
— Извинете, мадам, с капитана ли ще вечеряте или в каютата си?
На езика й беше да му каже, че не иска да яде, но разумът победи. Каква полза да си легне гладна? От закуска не бе хапвала нищо.
— Тук, ако обичате.
Морякът излезе и скоро се върна с чиния печено месо, парче хляб и канче ейл.
— Заповядайте, мадам.
— Благодаря.
Арабела пое чинията и се настани на койката. Месото ухаеше великолепно. Отчупи парче хляб и го натопи в соса. Нахрани се с наслада, но гаденето се върна и тя изнесе чинията навън. Явно пътуването по море не й се отразяваше добре. Върна се в каютата, съблече се по риза и се пъхна под тънкото одеяло, ала дълго не можа да заспи. Вслушваше се в скърцането на мачтите, в плисъка на вълните и в другите шумове, които долитаха отвън. През прозорчета на каютата й влизаше сребърната светлина на звездите.
Джак и капитанът се нахраниха заедно на палубата. Никой от двамата не спомена отсъствието на втория пасажер. Когато мълчанието се проточи и стана обвинително, Джак помоли Том Пери да му разкаже за опасностите на плаването между Англия и Франция.
— А пък хората, които се качват на борда, сър… — Том се отпусна бързо. Отпиваше често-често от канчето си и ставаше все по-разговорлив, още повече, че това беше любимата му тема. — Несретници… успели да спасят само живота си. Сега бягат най-различни хора. Не само аристократи, а и занаятчии, работници… всички бягат. В родината им вече няма място за тях. Би трябвало да се очаква, че хората, които изкарват прехраната си по почтен начин, ще са добре дошли при нас.