На следващата сутрин тръгнаха преди разсъмване. С наближаването на Париж усещаха все по-ясно промяната в настроението на хората. Ако преди бяха будили само бегло любопитство, сега ги преследваха подозрителни погледи, докато препускаха през села и малки градчета. Когато сменяха конете, получаваха груби отговори и трябваше да плащат много повече. Арабела се чувстваше зле, но се успокои бързо, като видя, че Джак се отплащаше на грубияните със същата монета. Отговаряше на грубостите с ругатни, на мрачните погледи със заплашително святкане на очите. Интересното беше, че поведението му бързо разсейваше подозренията на французите.
Трябваше да влязат в Париж през портата Сен Дени. Бяха вече съвсем близо, докато удар на камбана възвести затварянето на градските порти. Джак пришпори уморения си кон и стигна до къщичката на пазачите, следван от Арабела. Един пазач се подаде през прозорчето и измери закъснелите пътници с недоверчив поглед.
— Затваряме портите.
— Още не сте — възрази спокойно Джак. — Моля да пропуснете мен и жена ми. Дошли сме да посетим майка й, моята тъща, в Мобер. Казаха ни, че няма да доживее утрото. — В шепата му блесна сребро и пазачът го погледна жадно.
Арабела въздъхна и изрече умолително:
— Много ви моля, пуснете ни. Мама е на смъртно легло.
Джак плъзна ръка към стремето си. Отново блесна сребро и жандармът се приближи.
— Мобер ли казахте?
— Рю дьо Биевр — поясни Джак и като видя, че мъжът вдигна ръка, отвори пръстите си. Процедурата беше бърза и безшумна и остана незабелязана за другите пазачи в къщичката. Никой не подозираше, че другарят им се е сдобил с няколко ливри.
— Имате половин час до вечерния час — предупреди ги пазачът. — Дотогава трябва да сте изчезнали от улицата. — Отстъпи назад и ги пропусна да минат.
Двамата минаха през портата и тя се затвори зад тях с протяжно скърцане. Арабела преглътна с мъка. Вече бяха затворени в този град на терора. Хората по улиците и уличките се криеха в сенките на зидовете. По лицата им беше изписан страх.
Джак се наведе над нея и сложи ръка върху юздата й.
— По-добре е аз да водя коня ти. Аз познавам пътя и не бива да се разделяме.
— Да, не бива. Но аз трябва сама да държа юздите. Не се безпокой, няма да те изгубя от поглед. Къде отиваме?
— В Мобер, естествено — отговори с усмивка той. — Никога не лъжа жандармите. — Сивите му очи святкаха студено и безмилостно.
Арабела беше идвала в Париж няколко години преди избухването на революцията, но с изключение на Лувъра, Тюйлери и околните разкошни палати не познаваше града. Сега яздеха през тесни улички, потопени в полумрак от високите къщи, които ги ограждаха. Паважът беше ужасно хлъзгав и й беше много трудно да удържа коня си. Добре, че държа юздите със собствените си ръце, каза си с мрачно удовлетворение тя. В тесните улички трябваше да яздят един след друг и конят й инстинктивно се държеше съвсем близо до другаря си.
Излязоха на голям павиран площад от другата страна на реката срещу застрашително стърчащия комплекс на Консиержерията. Голите сиви стени се издигаха сякаш от самата вода. В средата на площада Арабела видя скандално известната машина за убиване, която познаваше само от картини. Острието, подобно на брадва, беше закрепено за долната част на дълга дъска. Блокът с точно изчислена вдлъбнатина за врага на осъдения се намираше точно под острието. Цареше мрак, но кървавите петна по ножа и дървения блок личаха съвсем ясно.
Това беше мястото, където бе екзекутирана кралицата, след като я бяха извели от затвора на Консиержерията в проста каруца. Градът все още миришеше на кръв и смърт. Арабела се сети, че затворът Льо Шатле също е някъде наблизо.
Двамата препуснаха към моста над Сена, защото църковните камбани възвестиха началото на вечерния час. Джак зави в объркващ лабиринт от улички, които се отдалечаваха от реката, и Арабела се постара да го следва по петите. Мракът падаше бързо. Джак спря пред една висока къща и погледна нагоре по фасадата. Прозорците бяха заковани с дъски. Домът изглеждаше необитаем. Джак се приближи до вратата и почука няколко пъти по точно определен начин. После се отдръпна и зачака. Арабела остана с чувството, че брои. След около минута повтори чукането. Направи го три пъти, след което вратата се открехна.