— Зад бъчвите има всичко необходимо. — Джак зарови в пътната си чанта. Когато Арабела излезе иззад бъчвите, той вече бе събул ботушите и разкопчал ризата си. — Не искам да ходиш там — промълви той едва чуто.
— Вече го каза. — Арабела погледна през ниското прозорче и видя покривите и комините на Париж. — Но аз искам да го направя. Освен това не виждам друг начин. Ти можеш ли да предложиш нещо?
Той пристъпи безмълвно зад нея, прегърна я и я привлече към себе си. Тя се обърна бавно в ръцете му и плъзна пръсти по голите му гърди, притисна устни към зърната и вдиша дълбоко земната миризма на кожата му — смесица от кон, кожа и пот. Съвсем различна от обичайната свежа, чиста миризма на пран лен и сушена лавандула. Без да бърза, тя развърза шнуровете на полата си. В малкото, голо помещение изведнъж се усети отчаяна настойчивост, общо желание, което не се нуждаеше от думи. Арабела пусна полата си на земята и я изрита настрана.
Джак отвори бричовете си с една ръка и мушна другата под фустата й, за да помилва бедрата и задничето й. Двамата продължиха да стоят пред огрения от луната прозорец. Арабела свали бричовете му до коленете, погали твърдия, мускулест задник, обхвана пениса между палеца и показалеца си и се притисна към него с нарастващо желание.
Той я хвана здраво и я вдигна върху тесния перваз на прозореца. Тя го обгърна с крака и тялото й се отвори за него. Устата й го погълна жадно, езикът й се гмурна дълбоко в неговата уста. Той проникна в нея и обхвана хълбоците й, за да я задържи. Тя се устреми към него, улови ритъма му и се задвижи все по-бързо по спиралата на удоволствието. Вече беше много близо до върха, когато чу как шепне думи, неразбираеми дори за нея. Захапа устната му, вкуси кръвта и тогава спиралата се разтвори. Арабела извика тихо и той затисна устата й с длан, за да не ги чуят отдолу. Само след секунди и неговият оргазъм запулсира дълбоко във вътрешността й.
Той се отдели от нея и я плъзна надолу по себе си, като ръцете му продължаваха да притискат дупето й. Устните му оставиха топла следа по лицето й.
— Не — отговори бавно и колебливо, сякаш изпълнените със страст минути не бяха прекъсвали разговора им, — не виждам алтернатива.
Арабела се усмихна тържествуващо.
— Аз съм достойна за вас, милорд. Във всяко отношение.
Той се засмя тихо, но очите му си останаха сериозни.
— Не го оспорвам, мила. Никога не съм го оспорвал.
22
Арабела и Джак наблюдаваха отдалеч големите порти на затвора Льо Шатле. Двете крила бяха отворени и хората влизаха безпрепятствено в двора. Войници, жандарми, търговци. Пазарлъци и груби смехове. Шумна глъчка.
Арабела хвърли бърз поглед към придружителя си. Ако на сутринта не бе проследила предрешването му, никога нямаше да познае мъжа си в този дрипав и мръсен тип с подло изражение. Шалчето на шията му висеше на парцали, черната коса падаше на мазни кичури около небръснатото лице. Износена шапка бе нахлупена дълбоко над челото и скриваше издайническия бял кичур, който за всеки случай беше боядисан. Предните зъби представляваха грозни черни парчета.
Арабела погледна собствената си изпокъсана фуста и босите си крака в дървени обувки — наистина беше подходяща спътница за скитника Джак. Дълбокото деколте на някога бялата блуза беше обшито с дантели, ужасно изпокъсани, но разкриваха почти целите й гърди — все едно отиваше на опера в Лондон. Измачканият шал на раменете й не скриваше почти нищо от закръгленостите й. Косата й беше събрана на раздърпан кок на тила и покрита с вехто боне, което със сигурност беше виждало и по-добри дни.
На шията й висеше голяма тръстикова кошница и се удряше в корема й. Кошницата беше пълна с прясно опечен хляб и хлебчета и примамливият им аромат се разнасяше надалеч. Под парче сиво платно беше вторият пласт хляб, също така пресен, предназначен за затворниците. Ако пазачите поискат доказателства, трябваше да им покаже две стари хлебчета.
Арабела си спомни как изглеждаше в Лондон, колко усилия беше положил Джак, за да превърне провинциалното момиче в блестяща светска дама, в идеално допълнение на неговата безупречна елегантност. Днес беше точно на другия полюс и ако не умираше от страх, сигурно щеше да се изсмее на абсурдната ситуация.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита тихо Джак.
— Съвсем сигурна — отвърна тя и се запъти към портите на затвора. Утешителната близост на Джак лека-полека се стопи и тя се почувства слаба и ранима. Сърцето й заби така силно и бързо, че й призля. Въпреки това продължи и се смеси с другите търговци, които вървяха към двора. От трите страни се издигаха сградите на затвора с мънички, затворени с решетки прозорци, които изглеждаха като петна върху обруления от времето сив камък. В двора цареше оживление, дори известно веселие. Мъже хвърляха зарове и играеха карти, жени, облечени като нея, предлагаха всевъзможни стоки. Тежко натоварено магаре чакаше търпеливо в средата на двора, вдигнало глава към яркото слънце, докато собственикът му се пазареше с жандармите за медните тигани и купи в двете кошници.