Няколко фигури се устремиха към нея. Жени. Невероятно мършави, с разбъркани коси, с вехти дрехи. Всички с трескави, гладни очи.
— Имам хляб — промълви тя. Веднага към нея се протегнаха десетки ръце, бръмченето прерасна в оглушителен шум. Арабела погледна безпомощно в кошницата си. Хлябът не беше достатъчен да нахрани едно семейство, камо ли десетките прегладнели, отчаяни жени и деца.
Тя остави кошницата си на пода — не можеше да си представи как ще разпредели хляба, как ще избере на кого да го даде. Очите й свикнаха с полумрака и тя различи чертите на жените, които се нахвърлиха върху кошницата. Отстъпи малко назад и се огледа търсещо. Затворнички лежаха върху сламеници или клечаха покрай стените — очевидно твърде слаби, за да се преборят за парче хляб. Арабела обиколи стените, като спираше пред всяка дрипава жена и се навеждаше, за да зададе все един и същи въпрос:
— Шарлот?
Бледите или зачервени от треска лица й отговаряха с неразбиращи погледи.
Арабела се обърна към отсрещната стена, на която бяха факлите. Огледа се и изведнъж спря да диша. На сламеника точно срещу нея спеше жена със сребърнобял кичур, започващ от средата на челото.
Арабела коленичи до спящата и слъжи ръка на рамото й. Костта се усещаше твърда, кожата беше гореща. Двете червени петна на бузите издаваха, че жената има треска. Дишаше тежко.
— Шарлот? — пошепна Арабела и докосна бузата й. — Шарлот, ти ли си?
Тънките клепачи се вдигнаха бавно и разкриха дълбоко хлътнали очи, също така пронизващо сиви като на Джак. Сенките под тях бяха синкави.
— Кой се нуждае от мен? — попита тя с глас, който издаваше повече сила, отколкото можеше да се съди по вида й. — Коя сте вие? — В зениците й блесна подозрение, примесено с внимание и бдителност. Над нея се бе навела непозната жена.
— Аз съм жената на Джак — пошепна Арабела. — Ти си Шарлот, нали?
— Джак? — Жената се надигна рязко и Арабела побърза да я подкрепи. — Тук ли е Джак?
— Навън е, чака ме. Той мислеше, че си мъртва.
Жената се облегна тежко на ръката й.
— Наистина бях почти мъртва. Понякога се учудвам как така съм още жива. И досега не знам как оцелях. — Изтощението я надви и тя затвори очи.
— Трябва да си пестиш силите — прихвана я Арабела. — Моля те, облегни се на стената.
Жената изпълни нареждането и когато отново отвори очи, погледът й беше напълно ясен.
— Жената на Джак.
Арабела приседна до нея на мръсния под и стисна мършавата и ръка.
— Казвам се Арабела. Моля те, Шарлот, чуй какво имам да ти кажа.
Шарлот я изслуша неподвижна и безмълвна, без да сваля поглед от лицето и. Когато Арабела свърши, тя отпусна глава и отново затвори очи.
— Понякога сънувам чудни сънища — прошепна безсилно, — но това не е сън.
— Не, аз съм действителност. — Арабела притисна ръката й до бузата си. — Усещаш ли ме? Аз не съм плод на въображението ти. Аз съм жената на Джак. Скоро ще те измъкнем оттук.
Шарлот помилва бузата й и безсилно отпусна ръка.
— Болна съм — обясни с въздишка. — Остава ми много малко. Не си струва да се излагате на опасност зарад мен.
— Можеш ли да си представиш какво ще каже брат ти, ако те чуе да говориш така? — Арабела отново посегна към ръката й. — Ако знаеш какво изстрада… казали са му, че си била убита в Ла Форс, и сега не може да си прости, че е повярвал.
— По-добре да бях умряла там — въздъхна тихо Шарлот.
— Не — възрази твърдо Арабела. — Трябва само още малко да бъдеш силна. Щом излезеш на чист въздух и видиш слънцето, щом имаш достатъчно за ядене, щом видиш птиците и усетиш аромата на цветята, ще оздравееш.
Безкръвните устни на Шарлот се озариха от лека усмивка. В следващия миг очите й отново се затвориха.
— Признавам, че съм готова да дам малкото оставащ ми живот, за да усетя отново слънцето върху лицето си.
— Ще го усетиш — отговори натъртено Арабела. — Вярвай ми. Вярвай на Джак.
— Готова съм да му поверя живота си — отговори тихо Шарлот и отново се опита да се усмихне. — Често съм се питала коя жена ще е достатъчно силна за Джак. Обичаш ли го?
— От цялото си сърце.
— Ако ти дари сърцето си, то ще е безусловно. Знаеш ли, понякога се отчайвах… мислех си, че никога няма да срещне истинската. Той не е лесен.
— Права си — призна Арабела и избухна в тих смях.
Шарлот се опита да се присъедини към смеха й и веднага се закашля. Арабела видя как парченцето плат, което притисна до устата си, бързо се напои с кръв, и се отчая. Стана, донесе празната си кошница и даде двете салфетки на Шарлот. В момента не можеше да направи нищо повече.