— Звучи скучно — отбеляза той, докато обикаляше помещението. — Не бихте ли предпочели да живеете в Лондон? Там има най-различни развлечения. Ще имате възможност да обогатите ума си.
— Не мога да си позволя да живея в Лондон — възрази спокойно тя. — Особено сега.
— Като моя съпруга ще можете да живеете където и както искате.
— Благодаря, но предпочитам Корнуол — заяви твърдо тя. — Климатът там е най-подходящ за отглеждане на орхидеи.
— Можете да имате най-добрата оранжерия в Лондон. — Когато се изтръгна от съзерцанието на градината и се обърна, на прага нямаше никой. Вдигна рамене и стисна устни. Не беше очаквал, че сестрата на Фредерик ще се съпротивлява така решително. Имаше всички основания да предполага, че тя ще приеме с готовност предложението му, все едно дали го харесва или не. Какво друго й оставаше? Колко жени, да не говорим за тази бедна като църковна мишка стара мома, биха отблъснали предложението на херцог? На един от най-богатите мъже в страната!
Корнуол. Каква глупост. Сен Жюл избухна в тих смях. Лондон, неговият обичан Лондон би бил най-подходящото място за тази необикновена жена. Там бързият й ум и необичайната й красота имаха богати възможности за изява.
— Що за мисли? — упрекна се той и невярващо поклати глава. Да види как Арабела Лейси блести в обществото — това беше последното, което искаше. Женитбата за нея беше само средство към целта, последната брънка във веригата на разплатата. Беше очаквал да срещне лишена от очарование, безинтересна стара мома, която ще продължи да си живее в Кент и няма да му пречи. Която ще изпълнява брачните си задължения само когато той пожелае и при малко повече късмет ще го дари с желания наследник. Естествено, знаеше, че тя няма да прояви особено желание за интимност, но той и не го очакваше. Самият той не желаеше да изпита удоволствие в брачното легло. Само удовлетворение, че е отнел на Фредерик Лейси всичко, дори онова, което единствено сестрата можеше да му даде.
Надяваше се необикновената жена, която неочаквано бе срещнал, много скоро да разбере, че няма друг изход, освен да приеме предложението му. Защото той нямаше намерение да я ухажва и да й предлага каквото и да било.
В помещението беше ужасно топло и той отвори всички прозорци. Съблече черния жакет, разхлаби дантеленото шалче на шията си и свали колана с рапирата. Остави го внимателно на пейката под прозореца и отново се загледа към градината, която се губеше в далечината. Графство Кент беше известно с овощните си градини, а тази местност изглеждаше особено плодородна. Дърветата се превиваха под тежестта на плодовете, зрялото жито по нивите светеше златно.
Шарлот обичаше земята… предпочиташе провинцията пред Лондон. Меките хълмове на Бургундия отговаряха на нейния мек, равен натюрел, докато съпругът й, виконт дьо Вилфранш, държеше на мястото си в двора на Луи XVI. Това бе принудило Шарлот да стане придворна дама на кралица Мария Антоанета.
Вилфранш бе гилотиниран заедно с Орлеанския дук, а Фредерик Лейси се бе погрижил Шарлот да последва съпруга си в смъртта.
Джак се хвърли на леглото и скръсти ръце под главата си. Когато го обземаха спомени, той не се противеше. Оставяше ги да се разливат свободно, защото знаеше, че иначе тъмните мисли ще го завладеят и вече няма да е в състояние да разсъждава ясно и да действа разумно. Когато затвори очи и се пренесе мислено в онзи горещ следобед, за пореден път преживя всичко отново, подхрани отмъщението си и подкрепи решителността си.
Жадна за кръв, тълпата следваше колите с осъдените, които трополяха по паважа към гилотината на площада пред Бастилията. От стария затвор беше останала само купчина развалини и ревящото множество се катереше по тях, за да вижда по-добре екзекуциите. Непрестанното свистене на падащия нож, когато разсичаше човешки кости, будеше гадене, а мекото пльосване на отсечената глава в голямата кошница се чуваше само от хората, стоящи близо до окървавения ешафод.
Джак носеше облеклото на санколютите, а на шапката му имаше трикольор. Спокойно си пробиваше път през навалицата, за да се отдалечи от гилотината, да стигне до края на площада. Никой не му обръщаше внимание. Никой не забелязваше, че санколютът е англичанин, който всеки ден идва да отбележи смъртта на приятели и познати, за да уведоми отчаяните им близки и приятели, които чакаха вести. Той не се различаваше от тълпата, сред която се движеше. Все по-трудно му ставаше да понася миризмата на кръв. Въздухът вечно тежеше от воня на пот, лук, кисело вино, но кръвта беше над всичко.