— Ще нощувате тук — намеси се Терез. — Виконтесата ще има нужда от почивка и да събере малко сили за дългото пътуване до Англия. — Тя погледна въпросително Арабела, която реагира с кратко кимване. Терез помрачня. Най-лошите й опасения се потвърждаваха.
. Дори да беше забелязал тази безмълвна обмяна на информация, Джак не даде да се разбере. Нетърпеливо посочи на Арабела стълбичката към тавана и тя се подчини безмълвно.
— Ще ти донеса вода — каза той и след няколко минути се изкачи горе с леген и кана гореща вода. Арабела се бе съблякла по риза и сърдито четкаше косата си, за да я направи отново чиста и лъскава.
— Форе е гадна личност — заговори мрачно Джак и наля вода в каната. — Не знам какво си направила днес, за да те пуснат в затвора, но каквото и да е било, при Форе прави обратното. Усмихвай се кокетно, ласкай го, дръж се като истинска английска лейди. Кажи му само най-необходимото. Как в Лондон една емигрантка ти е съобщила, че добрата ти стара приятелка е затворена в Льо Шатле. Дай му номера и измисли някакво име. Например виконтеса Сеймур… чиста англичанка, с която си израсла заедно…
— Да, да, знам какво трябва да кажа — прекъсна го Арабела, обърна се към него и сложи ръце на гърдите му. — Знам, че сега си в ада… че ти е безкрайно неприятно да оставиш друг да води играта, но човек трябва да използва инструментите, които с му подръка. — Усмихна му се и плъзна палец по устата му. — Не забравяй, че играчът си ти. Ти си този, който знае коя стратегия е най-добрата — кога трябва да се оттеглиш почтено и кога да преминеш в атака.
Той стисна котката й толкова силно, че тя едва не изплака от болка.
— Никога не съм оставял друг да играе играта ми.
— Знам това. Но днес трябва да го направиш.
И той го знаеше. Пусна я и посвети вниманието си на преобразяването й. Само след половин час Арабела изглеждаше неузнаваема в кремавата рокля с тъмен ешарп. Красиво драпирано шалче скриваше гърдите й, косата беше навита на руло на тила. Носеше сламена шапка, стегната под брадичката с панделки в цвета на ешарпа. Меки ръкавици и ниски обувки от козя кожа допълваха тоалета й. Не бе взела никакви скъпоценности и сега се чувстваше странно без колие и обици — липса, която само преди година изобщо не усещаше в родния Кент.
Джак я измери с внимателен поглед и кимна одобрително. После извади от пътната си чанта кожена торбичка и я отвори. Върху сламеника се изсипа поток монети.
Арабела гледаше смаяно купчината блестящи ливри, суверени и гвинеи. Откъде Джак има толкова много монети? Никой банков чек не можеше да се мери с въздействието на златото.
Джак подреди монетите на купчинки и отдели първо ливрите.
— Първо ще дадеш на Форе ливри — обясни той, после прибави шепа гвинеи и затвори торбичката.
— Къде да я прибера? — попита безпомощно тя. Някога можеше да я пъхне под кринолина или да я закрепи на сребърна верижка за талията. Леките дрехи, които носеше днес, не предлагаха скривалища, нямаха и колан за окачване.
Джак я огледа замислено.
— Не е особено прилично, но единственият начин е да я носиш на китката си като вечерна чантичка — каза той най-после. И я дръж здраво.
Той й подаде торбичката и тя изпълни предложението му. Торбичката беше доста голяма, за да изчезне напълно в ръката й, но поне се носеше удобно.
— Има и още нещо. — Джак извади от пътната си чанта копринена торбичка, отвори я и й показа чифт безупречно красиви сапфирени обици. — Почакай, ще ти ги сложа. — Закрепи телчетата на ушите й и обясни — Ще му ги дадеш едва когато ти стане ясно, че е неизбежно. Може би Форе ще насити алчността си с парите. Ще прибере своя дял и ще използва останалото за подкуп.
Лицето му изглеждаше почти грозно, очите му отново бяха станали непроницаеми, но този път Арабела не се почувства засегната. Това нямаше нищо общо с нея. Тя кимна и зачака.
След малко Джак продължи:
— Когато разбереш, че той иска още, ще му дадеш обиците. Трябва да изглежда, сякаш…
— Джак, скъпи, мисля, че знам как да разиграя картите си. Когато сваля тези бледи пламъчета, които блестят на ушите ми, той ще повярва, че съм му дала последните остатъци от богатството си.
— Значи се разбираме — отвърна бързо той и се обърна към стълбичката. — Надявам се Марсел вече да е приготвил колата.
Арабела го последва долу, като внимаваше да не стъпва върху края на роклята си. Колкото и да беше скромна, щеше да изглежда не на място в примитивната кухня. Като я видя, Терез се усмихна, а Жан-Марк избухна в смях:
— Лъскава като прясно изсечена ливра.
Арабела направи реверанс.