Подаде му ръката си в тънка ръкавица, но си спести реверанса. Аристократките не правеха реверанс пред правистите, дори да имаха висок ранг при новия режим.
— Метр Форе… много се радвам да ви видя…
— Моля, седнете, милейди. Желаете ли чашка шери? Или чай? — Той побутна към нея крехък позлатен стол.
— Шери, благодаря. — Арабела седна и подреди полите си, като умело скри торбичката отстрани в дошлите на полата.
Форе позвъни за шери и спря пред нея, триейки ръце. Наблюдаваше посетителката си с видимо възхищение.
— Денят е прекрасен — отбеляза самодоволно. — Може би е малко топло.
— Според мен не — отвърна тя с невинна усмивка. Влезе слуга с табла, Форе наля шери и тя отпи от чашата си, благодарна, че ще си вдъхне малко смелост. Въпреки комплиментите и ласкателствата му тя усещаше, че не може да му има доверие. Очите му бяха твърде малки и твърде приближени. Прокурорът Форе беше коварна личност.
Той се отпусна в един също толкова крехък стол насреща й и дебелите му бедра го препълниха. Той кръстоса крака и кимна доволно към блестящите си токи, след което каза:
— С какво мога да услужа на милейди? Бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си. — И се усмихна сияещо.
Арабела реши да не губи време.
— Пристигнах в Париж, повикана от безкрайно неприятна юридическа заблуда, сър. Най-добрата ми приятелка е затворена в Льо Шатле. — Усмивката й показа разбиране към неизбежните грешки по време на велики събития като революцията.
— Разбирам — кимна сериозно Форе. — Много е жалко, че подобни неща продължават да се случват — вече съм запознат с няколко такива случая. Предполагам, че знаете номера на затворничката?
— 1568.
Той записа грижливо номера в бележника си и кимна с разбиране.
— Доколкото разбирам, става въпрос за дама от добро семейство? — попита предпазливо. — Вероятно ви е ясно, че това усложнява нещата.
— О, аз не желая да превишавате пълномощията си, метр Форе — увери го с усмивка тя. Наведе се и сложи ръка върху неговата. — Моля ви, сър, направете, каквото можете, за да поправите сторената грешка. Моята приятелка — официалното й име е виконтеса Сеймур — не е французойка. Съпругът й, бедният виконт, бе екзекутиран. — Някак си успя да му покаже, че одобрява екзекуциите. — Но жена му… вдовицата му… тя не е виновна в нищо. — И се отдръпна, без да откъсва умолителен поглед от лицето му.
Метр Форе поглади гладката си розова брадичка. Очичките му почти се губеха в грубите черти.
— Наистина е много жалко, когато една невинна чужденка попада в хаоса на революцията, която изобщо не я засяга. Но пак повтарям, лейди Дънстън, много е трудно да се издейства освобождаването на една аристократка.
— Трудно, но не невъзможно, надявам се — отговори тя и извади торбичката. Звънът на монетите отекна в стаята като църковна камбана. — Помислих си, че ще е скъпо — продължи тя и го погледна с честна, открита усмивка.
— Много скъпо, милейди. — Форе отново поглади брадичката си. — Имам добър приятел в префектурата и ще се опитам да го убедя, че трябва да освободи затворничка номер 1568.
— Можете да бъдете уверен в моята вечна благодарност, сър. — Арабела леко повдигна торбичката и я пусна отново в скута си. Форе я следеше с жаден поглед. Протегна безмълвно ръка и тя сложи торбичката на дланта му.
Той премери тежестта й и се опита да прецени колко пари му дават. Стана, промърмори нещо неразбираемо, и излезе от стаята.
Арабела седеше и чакаше с лудо биещо сърце. Нищо не можеше да направи, ако той задържи парите и не изпълни молбата й. Вярно, приятелите на Джак щяха да разпространят случая из цял Париж и Форе щеше да изгуби всички по-нататъшни сделки от този род, а той беше направил кариера и пари именно като посредник. Точно така, каза си Арабела, той не е постигнал сегашната си позиция с кражби и измами, а само с корупция — ако това изобщо беше някакво различие. Пръстите й нервно опипваха сапфирените обици.
Форе се върна след десет минути. Без торбичката. В ръка стискаше пергамент, на лицето му грееше доволна усмивка.
— Е, милейди, обърнахте се към точния човек — заяви бодро. — Нося ви заповед с незабавно действие за освобождаването на затворничка номер 1568 от Льо Шатле.
Арабела се изправи.
— Нямам думи да изкажа благодарността си, сър… Колко признателно ще ви бъде цялото семейство на гражданката в Англия… Думите не могат да изразят чувствата ни.
Погледът му бе прикован в обиците. Сложи пергамента на масата и го покри с две ръце.
— Не са нужни думи, милейди.
Арабела разбра веднага.
— Тогава ще се опитам да изразя благодарността си по личен начин — каза тя и попипа обиците. Сините камъни се залюляха около стройната шия и в дълбините им блесна огън. Погледът на Форе светна жадно. — Възможно ли е да хвърля един поглед върху заповедта за освобождаването, метр Форе? — Тя му се усмихна и протегна ръка. Вече не беше нужно да лицемери и да крие, че става въпрос за подкуп.