Арабела не възрази. Нямаше смисъл. Джак се разкъсваше от болка и чувство за вина. Спасяването на сестра му се беше превърнало в мания. Накрая заспа. Сънят й беше неспокоен. Преследваха я образи на жени с трескави очи, вегетиращи в мръсна, миришеща на гнило тъмница. Събуди се преди разсъмване, окъпана в пот и измъчвана от гадене. Някой я разтърсваше по рамото.
— Тръгваме — проговори предупредително Джак. — След пет минути. Марсел ще ни вземе с каручката. Облечи дрехите, които носеше в затвора.
Арабела с мъка отвори очи. Мъжът й вече беше облякъл дрипавия костюм. Тя седна и се опита да забрави кошмарната нощ.
— Ами Шарлот? Какво ще облече? Донесла съм някои неща за нея.
— Терез вече се погрижи. Ти си донесла изискани неща, а не бива да привличаме излишно внимание. Хайде, побързай. — Грабна багажа й и изчезна надолу по стълбичката.
Арабела не успя дори да среши косата си, защото Джак бе взел всичките й неща. Навлече дрипавите одежди, които бе носила при посещението си в затвора, и приглади косата си с пръсти, после я напъха под бонето. Беше гладна. Стомахът й искаше нещо топло. Слезе с мъка по стълбичката и видя, че кухнята е пълна с хора. Джак стоеше до масата и пиеше кафе. В другата му ръка имаше парче хляб със сирене.
— Яж — заповяда той и посочи масата.
Шарлот седеше до огъня, увита в палто, и се усмихна на Арабела, която си взе парче хляб и малко студено месо и отиде при нея.
— Как се чувстваш днес?
— Малко по-силна — отговори Шарлот. — Терез ме нахрани с овесена каша. — Тя се засмя и веднага задиша накъсано от напрежение.
— Нося лауданум — каза й тихо Арабела. — Може би ще ти помогне да поспиш по време на пътуването.
Шарлот поклати глава.
— Само ако ми стане много зле, мила моя. Искам да остана в съзнание колкото може по-дълго. Толкова отдавна не съм виждала света навън, че не искам да пропусна нищо.
Арабела кимна. Джак глътна последното късче хляб и й махна с ръка.
— Тръгваме — обяви той тихо, наведе се и вдигна Шарлот на ръце. — Марсел е готов с колата. Градските порти отварят след половин час и искам да мина пръв.
Терез и другите жени бяха натрупали в каручката одеяла и възглавници и Шарлот обяви, че се чувства много удобно в гнезденцето си. Джак я уви в топло одеяло и я огледа загрижено.
— Съжалявам, но сега ще те раздрусаме.
— Глупости — отговори спокойно тя. — Не се притеснявай за мен, Джак. Сега най-важното е да се махнем от този град.
— Аз ще седна при Шарлот — каза Арабела и се покатери в каручката. — Ти ще караш с Марсел.
Джак скочи на капрата и изплющя с камшика. Колата затрополи по все още тъмните и пусти улици към портата Сен Дени. По небето вече личаха първите ивици светлина. Когато стигнаха до портата, собствениците на магазини вече отваряха прозорците и вратите. Пред портата чакаше малка опашка коли, желаещи да напуснат града. Повечето бяха селяни, продали продукцията си предишния ден и неуспели да си тръгнат преди затварянето на вратите.
Каручката на Марсел привлече само бегли погледи, когато напусна града в потока от коли. Арабела видя как Джак въздъхна облекчено, когато излязоха на пътя за Кале. Раменете му се отпуснаха и няколко пъти тръсна глава, за да облекчи схванатия си врат.
Шарлот се усмихна и пое дълбоко въздух, когато изгряващото слънце стигна до лицето й. С напредването на деня обаче усмивката й ставаше все по-рядка. Каручката се тресеше, пропадаше в дупки и това я изтощаваше ужасно. Накрая Арабела я прегърна и се опита да я предпази от друсането. Самата тя не се чувстваше добре. Люлеенето й причиняваше гадене, друсането предизвикваше болки в кръста, но тя стискаше зъби и съсредоточаваше цялото си внимание върху Шарлот.
Джак не искаше да спират никъде, където можеха да обърнат внимание на малката група. Нощуваха в една плевня. Марсел отиде в съседното село и се върна с хляб, месо, вино и плодове. Шарлот се опита да хапне нещо, но беше твърде изтощена и падна в сеното, което щеше да й послужи като постеля.
Арабела й предложи лауданум и този път получи съгласието й.
— И ти вземи малко — пошепна Шарлот. — Изглеждаше уморена не по-малко от мен.
— Миналата нощ почти не спах — призна Арабела — но сега сигурно ще заспя веднага. — Тя се отпусна върху сламата до Джак, увита в наметката си. Той я държа през цялото нощ, но тя усещаше, че не я възприема истински. Беше й мъчно, че близостта й не го утешава, но се примири. Грижата за сестра му заемаше цялото му внимание и нямаше време за нищо друго. Тя бе живяла достатъчно дълго с него, за да знае, че когато е така вглъбен в себе си, не може да се приближи до него. Можеше само да се надява, че когато Шарлот напусне Франция и вече няма опасност за свободата й, той ще се обърне отново към жена си. Не си позволяваше да помисли какво въздействие ще му окаже смъртта на сестра му, макар да знаеше, че краят е близко.