Когато на следващия ден пристигнаха в Кале, Шарлот беше толкова слаба, че едва вдигаше глава. Арабела бе цялата схваната. Всяко мускулче и всяка става я боляха, сякаш беше лежала на масата за мъчения. Не й беше нужна особена фантазия, за да си представи как се чувства бедната Шарлот. Тя нямаше плът по костите си, която да я предпази от ужасното друсане, а честите пристъпи на кашлица бързо изцеждаха малкото останала й сила.
Слава богу, корабчето на Том Пери ги чакаше на кея. Стълбичката беше спусната, моряци тичаха от борда към кея и обратно, мъкнеха вързопи с поща, бъчви с вино и коняк, сандъци и кутии със стоки, предназначени за Англия.
Джак скочи от каруцата и се втурна към кея, където Том наблюдаваше товаренето на стоката. Арабела скочи след него, протегна се няколко пъти, разтвори ръце, раздвижи раменете си и вдъхна дълбоко свежия морски въздух.
— Мирише толкова приятно — пошепна немощно Шарлот. — О, боже… чайките. Не вярвах, че ще ги чуя пак. — Надигна се с мъка, хвана се за страничните дъски на каручката и вдигна лице към слънцето и морския бриз. — Стига ми толкова — продължи още по-тихо и стисна до болка ръката на Арабела. — Достатъчно ми е. Никога не бях помисляла, че ще преживея още веднъж всичко това. — Усмихна се на зълва си и рече: — Не се притеснявай, ако Джак се затвори в себе си. Такъв е още от детските си години. В душата му има тъмни ъгълчета.
— Забелязах го. Имам намерение през следващите години да проведа основна чистка.
Шарлот се засмя тихо.
— Пожелавам ти много щастие, мила.
24
Шарлот настоя да седи на палубата, когато корабът вдигна котва и се промуши между другите плавателни съдове в пристанището на път към открито море. Джак стоеше до нея, сложил ръка на рамото й. Двамата се сбогуваха с Франция — всеки по свой начин. Арабела стоеше на известно разстояние до релинга, без да се намесва. Знаеше, че двамата трябва да преживеят този момент заедно. Най-сетне оставиха пристанището зад гърба си. Малкият кораб увеличи скоростта, тласкан от хладния морски бриз, и червените зидове на крепостта Кале бързо се изгубиха от поглед. Шарлот вдигна глава към брат си.
— Всичко свърши, Джак.
— За нас да. Хайде, ще те отнеса в каютата.
Тя кимна. Силата, която я бе задържала на палубата, за да се сбогува, се бе изчерпала. Сега искаше само да лежи. Джак бързо я отнесе в каютата.
— Арабела ще ми помогне да си легна — каза тихо тя, когато той я положи върху тясната койка.
Той я гледаше с безпомощна мъка и образът й се разми пред очите му. Едва влизането на Арабела го накара да се обърне.
— Ела след малко пак — помоли тя и остави на пода чантата си и каната с вода. Той се наведе да целуне горещото чело на сестра си и тихо напусна каютата.
Арабела не се притесняваше да полага най-интимни грижи за Шарлот, а тя се оставяше с готовност в ръцете й. Лежеше тихо, докато Арабела я съблече и изтри цялото й тяло с хладка вода, а после й помогна да облече нощницата. Глътна лауданума, внимателно дозиран от Арабела, и се помоли да притъпи пристъпите на кашлица и да й помогне да заспи бързо.
— Остани при мен — помоли тя тихо, когато Арабела прибра нещата си в чантата.
— Трябва да се преоблека — отговори Арабела и отвратено показа дрипавите си дрехи. — Представям си какво мисли за мен капитан Пери. Последния път на борда му пътуваха херцог и херцогиня Сен Жюл, прилично облечени. Имахме късмет, че днес изобщо ни взе на борда си. — Думите бяха казани с надежда да развеселят Шарлот, но не постигнаха особен успех. — Ей сега ще си сменя дрехите.
Когато Джак влезе отново, тя беше по риза и триеше ръцете и гърдите си с мокра кърпа, за да отмие праха от пътуването. Той я огледа скритом и установи, че е отслабнала. Лицето й беше по-бледо от обикновено, очите се открояваха на изпитото лице. Не изглежда добре, каза си той, но след последните десет дни това не ме учудва. Арабела усети погледа му и го дари с колеблива усмивка. Но той не реагира и усмивката й бързо угасна. Почувства се като обект на клинично изследване и се разтрепери. Въпреки това го разбираше. Мислите му бяха съсредоточени единствено върху сестра му.
Джак коленичи до койката. Лауданумът бе започнал да действа и клепачите й натежаха.
— Не ми харесва, че главата ми тежи — прошепна сънено тя.
— Какво ти тежи, мила? — Той се наведе над нея, за да разбере думите й.