— Дадох й лауданум — обясни Арабела и се опита да закопчее чистата си рокля. — От вчера й давам редовно. Притъпява кашлицата.
Джак сбърчи чело.
— Редно ли е да й даваш успокоително?
— Няма друг изход — отговори тя. — Моля те, закопчай ми роклята. — И се обърна с гръб към него. Той изпълни молбата и, но продължи да се мръщи.
— Човек привиква към успокоителните и…
— Какво значение има това в конкретния случай? — Арабела хвърли поглед към койката. Шарлот спеше и дишаше тежко през устата. — Знам, колко ти е трудно, Джак…
— Откъде можеш да знаеш! — Той буквално блъсна ръката й. — Сестра ми е близо до смъртта, а аз не мога да направя нищо, за да й помогна.
— Можеш да направиш последните й часове приятни — отговори твърдо тя. — Можеш да се усмихваш. Поне опитай. Как мислиш, добре ли се чувства Шарлот, когато я гледаш, сякаш вече лежи в гроба?
Джак я погледна изумено, после рязко разтърси глава и излезе от каютата. Арабела въздъхна. Е, поне бе опитала. Шарлот се размърда и пошепна едва чуто:
— Не се карайте заради мен, Арабела.
— Не се караме — излъга тя и се приближи до койката. — Но трябва да призная, че когато иска, брат ти може да вгорчи живота ми.
Шарлот се усмихна едва-едва.
— Ще ми помогнеш ли да се надигна? Така ще дишам по-леко.
Арабела приседна на койката и положи главата на Шарлот на рамото си.
— По-добре ли е така?
— Да, благодаря ти. — Тя затвори очи и отново заспа.
Арабела устреми поглед към стената на каютата, която се поклащаше в ритъма на лекото вълнение.
— Боже, гади ми се — пошепна тя и бързо се отдели от Шарлот. Едва стигна до нощното гърне. Шарлот се събуди и я проследи със загрижен поглед. За ужас на Арабела Джак влезе в кабината точно когато тя се освобождаваше от последните остатъци от закуската си.
— Какво става? — Той приглади косата от запотеното й лице и я задържа. — Морето е спокойно като езеро, мила моя.
— Това е истинският му глас, каза си Арабела, изпълнен със загриженост, и въпреки смущението си се почувства облекчена. Значи думите й не бяха останали без въздействие.
— Знаеш, че не съм спокойна в морето — пошепна тя, изправи се и изтри устата си с кърпичка.
— Аз ще изхвърля това. — Той взе гърнето от ръцете й и отвори прозорчето. — За щастие вятърът духа в правилната посока. — Изля съда в морето и се обърна, без да затвори прозорчето. — Какво ще правя сега с двама болници? — попита с тон на капризен младеж. — Исках да предложа партия вист на три ръце, но вие двете изглеждате толкова жалки, че се съмнявам дали ще можете да броите картите.
Шарлот успя да се усмихне.
— Главата ми е прекалено замаяна, за да броя. Защо не си поговориш с капитана и не оставиш двете болни дами да се утешават взаимно?
Арабела изплакна устата си с вода от каната и я изплю през прозорчето.
— Умирам от глад — заяви тя енергично. — Шарлот също има нужда да хапне. Защо не ни донесеш нещо вкусно?
— Току-що повърна храната си и веднага искаш нова? — Той я погледна загрижено.
— Така изглежда. — Арабела махна изразително към вратата. — Каквото и да донесеш, със сигурност ще ми хареса. Хляб, сирене, супа, ябълка…
— На вашите услуги, мадам. — Джак се поклони церемониално и излезе от каютата.
Арабела седна отново на койката и нагласи главата на Шарлот в скута си. Пак се зазяпа в стената отсреща, но вече не изпитваше гадене. Странна работа. Или не?
— Боже… — пошепна внезапно.
— Какво има, мила? — Шарлот я погледна замаяно.
— Май изобщо не страдам от морска болест — отвърна Арабела. — Ама че съм глупачка, как не се сетих по-рано… Случиха се толкова много неща, че съвсем забравих. Миналия месец нямах кървене.
— О, мила моя. — Шарлот обхвана ръката й с тънките си, горещи пръсти. — Това е прекрасно. Аз винаги съм искала деца, но не можах да си родя… — Тя затвори очи и добави шепнешком: — Може би така беше по-добре. В Льо Шатле децата не живееха дълго.
Арабела не каза нищо, само държа ръката й, докато Джак се появи с табла, отрупана с всичко, което бе получил от кухнята. Остави я на масата, обърна се към сестра си и се постара да изобрази на лицето си весела усмивка. Ала коравите линии на изтощението и болката останаха. Коленичи до леглото и обеща:
— Веднага щом слезем от кораба, ще отидем в планините. Там въздухът е чист и свеж, Шарлот. Ще се храниш с хубаво мляко, яйца и сметана и скоро ще се закръглиш и бузите ти ще порозовеят.
Тя посегна към ръката му.
— Да, разбира се, мили. Ще си възвърна силите, знам.
Ала хлътналите й очи говореха друго и Джак знаеше, че пламенното му желание да я види отново здрава не може да промени действителността. Поднесе ръката й към устните си и целуна горещите пръсти. После се изправи бавно и взе една купичка от таблата. Коленичи пред нея и заговори с подчертано бодър тон: