Погледът му откри трима тайни полицаи в един ъгъл на площада. Един от мъжете, застанали до тях, беше модно облечен, но явно жестоко измъчен господин. Напудрената перука се беше разместила, дантелите на маншетите му бяха смачкани, шалчето на врата бе посивяло. Причината личеше ясно. Един от тайните полицаи размаха смарагдова игла и другарите му избухнаха в смях. После заедно поведоха мъжа към окървавения ешафод.
Джак, който безизразно наблюдаваше сцената, стисна до болка дръжката на скритата под мръсния жакет рапира. Заловеният беше англичанин, което означаваше, че не е от обичайните жертви на тайната полиция. Повечето пребиваващи в тези смутни времена в Париж британци се стараеха да останат незабелязани и избягваха да излизат по улиците. И най-вече не носеха смарагди и не се разхождаха облечени в кадифе и коприна. Само някой глупак, някой дързък глупак би се изложил на такава опасност. Фредерик Лейси, граф Дънстън, беше точно такъв глупак, открай време. Каквото и да го е довело в Париж, каза си Джак, със сигурност не замисля нищо добро.
Ако сега се опита да спаси пленника, със сигурност ще го заловят и убият. Сега трябваше да мисли с хладна пресметливост. Нищо няма да спечели, ако и двамата се разделят с живота. Макар че в това би имало известна ирония. Направи крачка към групата и пленникът го погледна право в очите. В обезумелия му поглед пламна искра — явно го бе познал. Нищо чудно, каза си Джак, човек винаги познава онзи, когото веднъж едва не е убил. Какво от това, че съм предрешен…
Дънстън се замята в хватката на полицаите, размаха ръце и заговори възбудено. Явно привлече вниманието им, защото го пуснаха и го обсипаха с въпроси. После отново го хванаха от двете страни и го изведоха от площада.
Джак се плъзна незабелязано след тях. Каквото и да е казал Дънстън, то му е осигурило последна отсрочка — това беше съвсем ясно. Жалко, че не можа да разбере какво е, но сега си имаше работа в другия край на града.
На смрачаване се върна на улица „Маре“, където беше дюкянчето на винопродавеца. Вратата беше заключена и зарезена, кепенците на прозорците спуснати. Той спря за малко и устреми поглед към фасадата, усещайки в сърцето си студен страх. Погледна към единственото таванско прозорче и видя, че е заковано с дъски. В този момент зад него се отвори врата и той се обърна светкавично. На прага на отсрещната къща застана старица в избеляла вдовишка одежда и го погледна втренчено. Той се приближи бавно. Тя се върна обратно в тъмната вътрешност на къщата и той я последва.
— Какво се е случило със съседите ви отсреща, мадам?
Кършейки мършавите си ръце, старата жена обясни как дошли хора от тайната полиция, придружени от някакъв модно облечен мъж, нахлули в магазинчето за вино и отвели всички намиращи се в къщата. И жената.
Когато сцената избледня и миризмата на кръв, запечатала се в паметта му, се разсея, Джак отвори очи. Все още усещаше студения страх, сковал сърцето му, когато видя закованите прозорци на дома на улица „Маре“.
Само след два дни щеше да изведе Шарлот от Париж. Рибарската лодка от Корнуол щеше да ги чака на необитаемия скалист бряг в Бретан. Всичко беше готово. Трябваше да издържат още съвсем малко.
Докато чакаха, най-сигурното място беше в гнездото на осите — в Париж. Затова бяха намерили убежище над магазинчето за вино на улица „Маре“. Ходеха преоблечени като прости граждани, лоялни, активно участващи в събитията санколюти, готови да танцуват около колите с осъдени, да се подиграват с вързаните аристократи — с жените, оставени само по ризи, и с мъжете с отворени яки, за да облекчат работата на палача.
В последния ден от чакането, когато Джак беше навън, за да събере информация за последното прочистване на парижките затвори, тайната полиция бе дошла в магазинчето за вино. Полицаите са знаели каква жертва търсят. Когато Джак се върна, Шарлот я нямаше. Проследи я до затвора Ла Форт, но през онази страховита септемврийска нощ пазачите се бяха нахвърлили върху затворниците и бе започнало масово клане. Дворът, на който бяха натрупани обезобразените тела на мъже и жени, плуваше в кръв.
Джак напразно се опита да прогони сцената, която се бе запечатала в съзнанието му. Отчаяно бе търсил тялото на Шарлот между зверски убитите, отчаяно бе викал името й, докато една възрастна жена от простолюдието, една от многото, които всеки ден се радваха на екзекуциите, с нескрита злоба му съобщи, че жената с очебийния бял кичур на челото била една от първите извлечени от подземието и убити с ножове от надзирателите.
Джак извади камата си да прониже старицата, но се намериха добри приятели, които го измъкнаха от опасното място. Почти не си спомняше как избяга от Париж… опасното пътуване през страната, рибарската лодка, която го свали на корнуолския бряг… Вече знаеше кой е предал Шарлот на