Усети приближаването на Джак, без да е чула стъпките му. Той застана до нея под първите лъчи на утринното слънце, опря се на перилата и се загледа в спокойните води на Ламанша. После безмълвно протегна ръка към жена си и тя измина без колебание малкото разстояние, което я отделяше от него. Той не я докосна, но двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше топлината му.
— Прости ми — прошепна тя задавено.
— Какво да ти простя, Арабела? — Той обърна бавно глава и я погледна. Изражението му беше спокойно. Само в дълбините на очите се четеше болка.
Тя се постара да намери правилните думи.
— За предателството на брат ми.
— О, отдавна съм престанал да те смятам за сестра на Фредерик Лейси — отвърна той, сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си. — Аз съм, който трябва да моли за прошка, мила. Мина много време, докато проумея за какво съкровище съм се оженил… и колко малко го заслужавам.
Арабела усети как я обля топла вълна. Пое дълбоко дъх и трепереща облегна глава на рамото му. Най-сетне, най-сетне щеше да се освободи от болката и несигурността.
След минута Джак продължи:
— Имам чувството, че Шарлот е умряла два пъти. Два пъти не успях да я спася. Не знам дали ще го понеса. — Гласът му се пречупи и той зарови лице в ръцете си. Арабела го прегърна и сълзите им се сляха. Споделена мъка… споделена любов. В този момент двамата бяха неразривно свързани. Тя не намери думи да го утеши. Само го държа здраво, докато той отново намери сили да понесе мъката си.
ЕПИЛОГ
В едно леденостудено януарско утро Мег стоеше на най-долното стъпало пред къщата на Кавендиш Скуеър и махаше на напет кавалерийски офицер със засукани мустачки, който й отговаряше с размахване на украсената си с пера униформена шапка.
— Сбогом, най-скъпа моя. Сърцето ми ще копнее за вас до следващата ни среща.
— О, глупости — отвърна през смях Мег. — Сигурна съм, че казвате това на всяка жена под шейсет години, лорд Томас.
— Улучихте ме право в сърцето — изохка театрално той и се засмя широко.
Мег поклати глава и изкачи стълбата. Точно пред вратата се сблъска с херцог Сен Жюл, който бе изхвърчал от къщата — гологлав, с необичайно бледо лице.
— По дяволите, Мег, защо ви нямаше толкова дълго? — изсъска той и посегна да я отстрани от пътя си.
— Бях на разходка в парка. — Мег го погледна учудено.
— Арабела… лекарят… — Джак направи възбуден жест и понечи да продължи.
— Почакайте, Джак! — Мег хвана ръката му. — Бебето ли идва? — Реторичен въпрос. — Защо вие отивате за лекаря? Изпратете някой слуга.
Той поклати глава.
— Арабела не иска да стоя до нея — обясни с треперещ глас. — Каза, че не можела да ме гледа. По-добре да доведа лекаря. Иначе не знам какво ще правя. Не мога да остана в къщата.
Мег не направи втори опит да го спре. Влезе вътре и завари иначе невъзмутимия Тидмут да кръстосва нервно залата.
— Ох, ето ви най-после, мис Барат! Нейна светлост…
— Да, да, херцогът ми каза. — Мег изкачи стълбата на един дъх и забърза към стаите на Арабела. Борис и Оскар лежаха в коридора пред будоара на херцогинята и щом я усетиха, се хвърлиха върху нея с див лай.
— Шшт — спря ги тя. — Млъкнете веднага. Не се вълнувайте. — Бутна ги настрана и заповяда строго: — И да не сте посмели да влезете. — Отвори вратата към будоара и веднага я затвори, развеселена от обвинителните, изпълнени с болка погледи на кучетата.
Вратата към спалнята беше отворена. Бледа и мрачна, Арабела ходеше напред-назад. Лейди Барат и Беки подреждаха парчета лен. Над открития огън се топлеше вода.
— О, Мег, слава богу, че си тук — посрещна Арабела приятелката си. — Болките започнаха така внезапно…
— Чух, чух. — Мег свали бързо палтото и шапката си. — На вратата се сблъсках с бедния ти съпруг, който отиде да доведе лекаря. Никога не съм го виждала толкова уплашен.
— О, Джак е безполезен в момент на криза — отговори Арабела с пренебрежителен жест. — Всеки път излиза от равновесие.
Мег се изкиска доволно. Никой не смееше да описва по този начин хладния, невъзмутим, винаги любезен херцог Сен Жюл.
— Обясних на негова светлост, че когато ражда, жената е малко… раздразнителна — намеси се лейди Барат. — Често казва неща, които не мисли.
— О, аз ги мисля — възрази Арабела, пое шумно въздух и сляпо протегна ръка към Мег, която бързо я улови и извика от болка, когато пръстите на приятелката й се забиха в плътта й.
— Според мен вече е време да легнеш, скъпа Бела — рече спокойно лейди Барат. — Както виждам, нещата се развиват доста бързо.
— А аз си мислех, че при първото дете болките траят вечно — отвърна Арабела и последва съвета й.