— Няма от какво да се оплакваш — усмихна се винаги практичната Мег. — Според мен раждането не е особено приятен процес и колкото по-бързо приключи, толкова по-добре.
Арабела се усмихна вяло.
— Това трябваше да го чуя от устата на мъжа си. Вместо това той кърши ръце и охка и пъшка.
— Не си права, Арабела — протестира лейди Барат. — Той беше съвсем спокоен, преди ти да се разкрещиш.
Беки се появи с кърпичка, потопена в хладна лавандулова вода, и я сложи върху челото на Арабела, която изохка от следващата болка. Мег отново й подаде ръка.
— Казах на Джак, че нямам нужда от лекар — заяви Арабела, когато отново задиша нормално. — Лейди Барат и Беки ще се справят отлично.
— Все пак е по-добре да има лекар, миличка — възрази меко лейди Барат.
— Ето го и него. — Мег бе отишла до прозореца и гледаше навън. — Джак го е извлякъл навън по чорапи.
След малко лекарят влезе в стаята на родилката, а съпругът остана на вратата.
— Ако все още не можеш да ме гледаш, любов моя, веднага ще се махна.
Арабела бе потънала в болката и вече не виждаше нищо около себе си. Утрото премина, дойде следобед, а Джак продължаваше да стои на вратата. Сърцето не му позволяваше нито да си отиде, нито да остане. Целият трепереше от страх. Смъртта на Шарлот бе белязала живота му. Болката беше заровена дълбоко в сърцето му, но той бе намерил своя вътрешен мир. Арабела му бе донесла този мир. А сега бе изложен на опасност да я загуби. Съзнаваше, че не би могъл да преживее тази загуба.
Стоеше безпомощен в края на леглото и се взираше в бледото, разкривено от болки лице на жена си. От време на време бършеше челото й с хладна кърпа. Докато течеше следобедът, той се опитваше да черпи надежда от спокойствието на лекаря, от практичната помощ на лейди Барат, от очевидното безгрижие на Беки. Искаше му се да е като Мег, която бъбреше весело и Арабела реагираше с подобие на усмивка.
Внезапно раздвижване в другия край на леглото алармира за края на раждането. Арабела изпищя и той изохка ужасено. Само след минута прозвуча тънкият плач на новороденото, който го изпълни с учудване. Взря се неразбиращо в окървавеното телце в ръцете на лейди Барат и поклати глава.
— Син — обяви тържествено тя. — Имате син, ваша светлост… Бела, мила моя, прекрасен е. — И сложи малкото на гърдите на майката.
Арабела се усмихна уморено и помилва главичката на момченцето си. После погледна Джак, чиито сиви очи бяха пълни със сълзи.
— Виж какво чудо сме създали, любов моя.
— Не съм сигурен какво точно е моето участие — отвърна той и се опита да се усмихне. Целуна синчето си, целуна и нея. — Чувствам се… особено.
— Чарлз — промълви тя. — Ще го наречем Чарлз.
— Да. — Той се наведе и внимателно пое бебето в ръцете си.
— По-добре го дайте на мен, ваша светлост — намеси се делово лейди Барат. — нали не искаме да настине.
Джак веднага положи бебето върху одеялцето, което бе приготвила дамата.
— Така, а сега излезте за един час. Когато се върнете, Арабела и бебето ще са готови да ви посрещнат — нареди лейди Барат. Иначе се държеше с голяма почтителност, но ролята на акушерка очевидно я беше дарила с толкова авторитет, че не се притесняваше да го командва.
— Ако искате да направите нещо полезно — допълни Мег, забелязала колебанието му, — изведете кучетата. Горките чакат в коридора и са в ужасно настроение.
— Да, видях ги — отвърна сухо той.
— Върви, върви, Джак — подкани го със слаб глас Арабела. — Накарай ги да потичат в парка. Цял ден бяха затворени, защото не искаха да излязат, но с теб ще тръгнат.
Джак огледа нерешително редицата женски лица и се подчини.
— Е, добре. Ще се върна след час. — Наведе се, целуна влажното чело на Арабела и приглади косата й назад. — Но не повече от час, да знаеш.
Тя се усмихна.
— Побързай.
Той излезе и подсвирна на кучетата, които с готовност го последваха по стълбата. Тидмут продължаваше да кръстосва нервно преддверието.
— Ваша светлост…?
— Имам син, Тидмут — съобщи Джак и се опита да си придаде равнодушно изражение, което, разбира се, не му се удаде. — Силно, здраво момче. Нейна светлост също е добре.
— Моите благопожелания, ваша светлост. — Строгото лице на иконома се озари от усмивка. — Ще позволите ли да кажа новината на персонала?
— Разбира се — усмихна се Джак. — И отворете бъчва от октомврийския ейл, за да празнуват, както подобава.
— Да, ваша светлост. С удоволствие, ваша светлост. — Тидмут се поклони дълбоко и когато отиде да изпълни нареждането, иначе достойната му походка беше лека и безгрижна.
Точно след час Джак се върна в дома си, като си тананикаше бодро. Тидмут съобщи, че лекарят си е отишъл преди петнайсетина минути. Джак изкачи стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, кучетата тичаха пред него. Влезе, без да чука, в стаята на Арабела и донесе със себе си свежестта на студения януарски ден.