Арабела стана, за да сложи край на разговора.
— Има ли още въпроси?
— Мисля, че не, мадам — отговори икономът с нов поклон. Икономката направи реверанс и двамата излязоха от салона.
Е, свършихме и тази работа, помисли си облекчено Арабела. Беше останала делова и равнодушна, доколкото й беше възможно, но отлично си представяше как персоналът приема тази внезапна смяна на господаря. С арендаторите щеше да е същото. В имението всичко зависеше от добрата воля и великодушието на собственика на Лейси Корт. Неговите настроения и капризи можеха да направят живота на хората непоносим, Фредерик беше небрежен господар и изобщо не се интересуваше от живота на своите арендатори, от начина, по който обработваха земята… практически от всичко, с изключение на доходите, които получаваше. За щастие Питър Бейли беше много добър управител, а Арабела се занимаваше с чисто човешките проблеми. Можеше само да се надява, че Джак Фортескю ще оцени подобаващо Питър и ще го задържи. В същото време беше възможно и да назначи свой доверен човек.
Дори само мисълта за това й причини главоболие. Денят изглеждаше безкраен. Тя седна зад дъбовото си писалище и извади лист хартия. Как да започне писмото до роднините, които почти не познаваше? Как да ги помоли за помощ? Тук не ставаше въпрос за безобиден малък заем или за подслон за една нощ. Осигуряването на траен подслон беше нещо много по-различно.
Тя потопи перото в мастилото и започна да пише. Написа един ред, но не го хареса и започна отново. Борис и Оскар се разхождаха между писалището и вратата. Обикновено по това време Арабела излизаше на езда и кучетата тичаха доволно от двете страни на коня.
Конят й… На кого беше сега Рене — неин или на Джак Фортескю? Арабела спря да пише. Конят й беше роден и израснал тук, значи беше част от имота. Преди пет години Фредерик й бе казал, че може да го язди, когато иска…
Перото падна на пергамента и пръсна мастило. Какво друго и принадлежеше? Дрехите й… да, със сигурност, макар да бяха ушити с доходите от имота. Какъв абсурд. Борис и Оскар заръмжаха недоволно и тя ги прогони с необичайно нетърпение. Двете кучета със сигурност й принадлежаха. Сър Марк Барат й ги подари за рождения ден. И двете бяха родени от неговата любима Ред Лейди.
Малкото накити също си бяха нейни. Между тях имаше няколко украшения от майка й и перления комплект, подарък от баща й за дебюта й в двора. Само си хвърлих парите на вятъра, разгневи се той, когато момичето се върна у дома без нито един обожател на хоризонта. Но не й взе перлите.
Макар че, юридически погледнато, и те принадлежаха към имота. Разбира се, тя имаше малък доход от наследството на майка си. Дали беше достатъчен, за да се издържа? Май не. Не можеше да й осигури независим живот.
По дяволите! Каква невъзможна ситуация! Главата й се завъртя, горещината в помещението внезапно стана непоносима и тя скочи.
— Добре, излизаме на езда!
Кучетата зарадвано замахаха с опашки. Арабела отиде в спалнята си и нетърпеливо съблече утринната рокля. Бързо нахлузи бричовете и пола за езда от практично зелено платно. Намери подходящ по цвят елек, но се отказа и го хвърли на леглото. Енергично напъха скромната бяла ленена риза в колана на полата. Беше много горещо за елек, камо ли пък за жакет. Освен това нямаше да се показва пред никого, нямаше да прекрачва границите на имота. Седна да обуе ботушите си и с усмивка погледна кучетата, които чакаха с изплезени езици до вратата. Грабна ръкавиците и камшика, огледа се за шапката, но се отказа и от нея. Искаше да усети вятъра в косите си.
— Хайде, момчета. — Тя отвори вратата и кучетата се втурнаха надолу по стълбата. Беше почти три и херцогът вероятно беше вече в библиотеката с Франклин и мисис Елиът. Това означаваше, че няма опасност да се срещнат. Въпреки това мина по задната стълба и излезе от къщата през пералнята.
— Днес Рене е малко заспал, милейди — посрещна я оборският ратай. — Сигурно е от горещината. Всички се чувстваме изтощени.
Арабела кимна с бърза усмивка и се настани на една обърната бъчва за вода, за да изчака да оседлаят коня й.
— Днес пристигна едно великолепно животно — съобщи ратаят, когато изведе Рене от обора. — И красива карета с четири коня. Първокласни коне. — Той й хвърли многозначителен поглед и метна седлото върху гърба на Рене.
— Убедена съм, че херцог Сен Жюл избира само най-доброто — отбеляза Арабела с хладно кимване. — Сигурна съм, че е познавач на конете.
— Вероятно сте права — промърмори младежът. — Не би било зле да им хвърлите един поглед, милейди. Скопеният кафяв кон е в четвъртия бокс… другите са в края на втората редица.