Малко след пет Джак се върна в къщата. Питър се извини и отиде при Арабела и херцогът трябваше сам да обиколи имението.
Накъдето и да погледнеше, виждаше резултати от усърдна работа. Великолепните цветни градини свидетелстваха за много знания, грижи и любов, а мелницата беше образцова. В езерото плуваха патици, оборът беше пълен с птици, имаше и няколко гълъбарника, в кошерите бръмчаха пчели. Дърветата в овощната градина бяха натежали от плод, сеното по поляните беше готово за прибиране. Кравите в оборите очакваха вечерното доене.
Докато обикаляше, херцогът се срещаше непрекъснато с хора от имението и беше обект на страхливо наблюдение. Момичетата, които биеха масло в млекарницата, спряха и плахо сведоха очи. Червенобузата жена, която обираше маслото, им се скара сърдито и те продължиха работата си. Малката прислужничка, която береше фасул в зеленчуковата градина, се изправи и зяпна изискания посетител на картофите и зелето с отворена уста. Джак й кимна с усмивка, тя се изчерви и отново се наведе над фасула.
Ако можеше да се вярва на Питър Бейли, заслугата за доброто водене на имението беше изцяло на Арабела. Вярно е, че провинциалните имения даваха добиви и без добри управители, но значителните постижения бяха възможни само с работата на ангажирани хора. Питър Бейли без съмнение беше добър управител, но той беше само служител, а Лейси Корт, стопанските сгради и нивите показваха, че тук някой работи с цялото си сърце. Че влага всичко от себе си.
Арабела обичаше своя дом — това беше извън всяко съмнение. Може би това ще я накара да приеме всяко предложение, което ще й даде възможност да остане тук, каза си той. Това беше още една стрела в джоба му. Доволен от тези мисли, херцогът се запъти обратно към къщата. Беше време за вечеря. От закуска не бе хапвал нищо и беше гладен като вълк. Сети се, че Арабела му бе предложила да обядва, смятайки, че има намерение да се върне в Лондон, но точно тогава се скараха и въпросът за обяда отиде на заден план. Не бе попитал кога вечеря господарката на къщата. В Лондон се хранеше към шест, но предположи, че домакинята — доколкото можеше да я нарече така — следва провинциалните обичаи. Ще почака и ще види.
В залата беше приятно хладно, Франклин веднага изникна от полумрака под стълбището. Поклони се и попита:
— Кога желае негова светлост да вечеря?
Джак го дари с дружелюбна усмивка, надявайки се да пробие студената му фасада, и отговори:
— Веднага щом си сменя ризата, Франклин. Няма да трае и четвърт час.
Недостъпен за усмивката му, икономът се поклони сковано.
— Много добре, ваша светлост. След четвърт час ще сервирам в трапезарията. — Обърна се и изчезна в тъмния коридор.
Джак вдигна рамене и забърза нагоре по стълбата. Никога досега не се беше замислял дали персоналът го харесва или не. Беше му абсолютно безразлично, стига хората да си вършат работата, но сегашната ситуация беше доста неприятна. Тези хора не си бяха избрали господаря. Оставаха в къщата, защото бяха принудени. Той би предпочел да го направят доброволно, а не защото нямат друг избор.
Камериерът го очакваше в просторния апартамент, принадлежал на граф Дънстън.
— Извадих жакета от турскосиньо кадифе, ваша светлост. И златната жилетка. — Той посочи избраните дрехи с четката, с която тъкмо обработваше кадифения жакет, обточен със златни ширити.
— Добре — кимна Джак и бързо свали костюма за езда. Съблече се по бельо и изми потта и праха от деня с топла вода от каната. Смяташе да прекара приятна, интимна вечер с лейди Арабела и искаше да сложи добро начало на отношенията им, като бъде точен.
След десет минути вече стоеше пред огледалото и подреждаше воланите на жабото. Както винаги, косата му не беше напудрена, но това бе единственото нарушение на вечерния тоалет. Как ли се беше облякла Арабела? В зелената утринна рокля изглеждаше доста добре, но преди и след това кратко интермецо можеше да я опише само като „твърде небрежна към облеклото си“. Дано поне за вечеря се постарае повече.
Закопча жабото с диамантена игла и с усмивка си каза, че много би искал да й даде няколко съвета относно тоалетите й. Необичайните цветове и съвършената фигура бяха две решаващи точки, които изискваха новаторски, дори малко рискован стил. Можеше да предвиди, че най-известните лондонски модисти ще водят ожесточени битки за правото да обличат дукеса Сен Жюл.
— Нещо ви развесели ли, ваша светлост? — попита камериерът и му подаде богато украсената сребърна табакера за емфие.
— Нищо интересно, Луис. — Херцогът плъзна табакерата в джоба на жакета си. Как стана така, че мислеше за предстоящия си брак с удоволствие и го планираше като съвсем нормална женитба? Запъти се към вратата с намръщено чело и очи, от които бе изчезнала всяка веселост. — Надявам се, че са ви подслонили в прилична стая?