Арабела издърпа ръката си от неговата и я скри в скута.
— Какво имате против мен? — попита той с безгрижен тон и се зае с пъстървата.
Тя не можа да се сдържи и избухна:
— Вие тласнахте брат ми към смъртта. Взехте му всичко, което притежаваше. Вие ме лишихте…
Джак вдигна ръка и я накара да млъкне.
— Не, това не. Нямате никакви основания да ме обвинявате, че съм ви отнел дома, Арабела. Предложих ви да станете моя жена, което означава, че не само ще останете да живеете тук, но и ще имате достъп до моето богатство. Предлагам ви живот изцяло по ваш избор. Можете да останете тук и да си живеете преспокойно с любимите си орхидеи, но можете и да завладеете Лондон. Каквото и да решите, аз няма да кажа не. Ако пожелаете да откриете политически салон и да подкрепяте торите, няма да ви попреча, макар да съм горещ привърженик на витите. — В очите му светна смях. — Аз съм достатъчно богат, скъпа моя, и мога да ви осигуря желания от вас живот. Кажете ми, това може ли да се нарече ограбване?
Без да бърза, той се зае с пъстървата. Арабела сведе поглед към блестящата повърхност на махагоновата маса. Не беше глупачка и разбираше, че той й предлага света на сребърна табла. Но защо, защо? Той не я познаваше. Е, това не беше непременно условие за предложение за женитба. Повечето брачни двойки във висшето общество не се познаваха истински и сключваха брак само защото семействата имаха полза от това. Но какво печелеше Джак Фортескю с това предложение? Вече имаше всичко, което тя притежаваше, с изключение на малкото пари, останали от майка й.
— Защо? — попита задавено тя. — Защо ми предлагате да стана ваша жена? Какво имам аз, та вие го искате?
— Трябва ми жена — отговори той, докато си вземаше от гъбите. — И наследници.
— Можете да имате всяка млада жена, която пожелаете. Вие сте аристократ, имате голямо богатство, изглеждате добре… — Тя го гледаше така настойчиво, сякаш можеше да проникне през елегантното облекло и да открие белези или други нередности по тялото му.
Джак избухна в смях.
— Младите момичето се плашат от мен — обясни той. — А майките им ме смятат за олицетворение на дявола.
— Съмнявам се, че това би ги спряло да ви хванат на въдицата — отговори остро тя. — Дори да сте по-лош от Хенри Синята брада, ще направите дъщеричката херцогиня, а това е най-важното.
— Ето това ми харесва у вас — кимна херцогът. — Винаги сте откровена. Празните ласкателства не ви вълнуват.
— Как можете да ме харесвате, като изобщо не ме познавате? — попита тя с известно пренебрежение.
— Ето ни пак в началната точка. — Джак остави вилицата и ножа. — Предлагам да прекарваме повече време заедно, за да се опознаем. Нима това не е разумно предложение? — Той вдигна чашата си и й кимна. Изражението му беше толкова важно, че тя избухна в смях. Ала се овладя бързо и отговори:
— Нямам впечатлението, че ми предлагате да прекарваме повече време заедно, сър. Вашите думи преди ми показаха, че гледате на моята компания като на условие за оставането ми в Лейси Корт.
Мъжът смръщи чело.
— Условие… не харесвам тази дума. Не бих я употребил.
— А как ще наречете действията си?
— Предложението ми е съвсем сериозно — отвърна веднага той. — И съм сигурен, че ще разберете предимствата му, ако само за минута се постараете да го оцените с разума си, вместо да вадите прибързани заключения.
Слънцето бе паднало под нивото на прозореца и свещите заблестяха с цялата си сила. Белият кичур над челото му се оцвети в сребърно, когато отново се наведе над чинията си.
Какво имам да губя, каза си трезво Арабела. Докато пристигне отговорът от Корнуол, трябваше да остане в Лейси Корт — поне така и подсказваше здравият разум. Дук Сен Жюл можеше да се окаже интересен и информиран събеседник — образован, опитен, познаващ политическата и обществената сцена. Новините от света бяха рядкост сред овощните градини на Кент. От време на време научаваше по нещо от съседите си, които често посещаваха Лондон и носеха вестници и списания, но новините не бяха нито нови, нито актуални, Фредерик също не й помагаше. Той не се интересуваше от политика и рядко си правеше труда да отговаря на въпросите на сестра си.
— Не казахте ли, че сте от вигите? — попита небрежно тя и посегна към едно хлебче.
Забележката й го развесели.
— Да, от тях съм.
Тя кимна.
— Значи сте приятел на Уелския принц?
— Случайно. — Той отмести чинията си и посегна към чашата с вино.
— Това означава, че кралят не е приятелски настроен към вас — отбеляза Арабела и си отчупи малко хляб.