За свое учудване Арабела спа дълбоко и без сънища и се събуди в обичайното време. Ярката светлина на утрото вече заливаше стаята й, а кучетата, които бяха на мнение, че е време за разходка, внимателно я побутваха с влажните си муцуни.
— Добре де, ставам — промърмори тя, прозя се и се надигна. Кучетата се запътиха към вратата и тя стана от леглото, за да им отвори. Знаеше, че те ще слязат в кухнята, някой ще им отвори, Беки ще разбере, че господарката й е станала и ще донесе шоколад и гореща вода. Обичайните утринни занимания.
Тя се върна в леглото, облегна се на възглавниците и се замисли както правеше всеки ден. Обикновено прекарваше сутрините в оранжерията, следобед излизаше с кучетата, разговаряше с Питър Бейли всеки четвъртък, посещаваше приятелките си… Мег… да, Мег щеше да й липсва. Двете бяха като сестри, може би дори още по-близки. Животът й, бъдещето й бяха като пъзел с изгубени части, които никога няма да се намерят.
Беки почука на вратата и застана на прага с табла в ръце.
— Добро утро, милейди — поздрави бодро и остави таблата на масичката. — Денят ще бъде горещ. Да ви налея ли? — И посегна към сребърната каничка.
— Да, моля, Беки. — Арабела пое глазираната керамична чашка с ароматен шоколад и въздъхна блажено. — Днес смятам да посетя семейство Барат. Ще бъдеш ли така добра да ми приготвиш роклята от индийски муселин?
— Оранжевата ли, мадам? — Беки отвори гардероба.
— Да, тя е лека и държи хладно.
Докато пиеше шоколада си, Арабела планираше деня и размишляваше как да стои далече от новия „съквартирант“. Ако прекара сутринта при семейство Барат, кучетата ще тичат на воля и следобед няма да е нужно да излиза с тях. Това означава, че ще може да поработи в оранжерията. Никой разумен човек, дори инат като херцога, не би прекарал следобеда в задушната оранжерия само за да й натрапи компанията си. Оставаше само вечерята. Е, веднъж на ден можеше да се храни с него. И да се държи цивилизовано. Стига да стои на разстояние от мен, добави тя и направи гримаса.
— Има ли нещо, лейди Арабела? — попита загрижено Беки. — Да не ви боли зъб? — Наскоро самата тя бе страдала от зъбобол и оттогава постоянно се страхуваше от тази напаст.
— Не, Беки, нищо не ме боли. — Арабела се усмихна принудено. — Мислех си какво трябва да направя и се сетих за някои неприятни неща.
Беки тръсна муселинената рокля и я огледа критично.
— Най-добре да я изгладя, мадам. Доста е смачкана.
— О, не е нужно — отвърна безгрижно Арабела. — Ще мина през полето и ще я измачкам още повече.
— О, не бива така, милейди — възрази упорито Беки. — Поне излезте от къщата огладена, пък после…
Арабела се засмя, но се сети за херцога и бързо стана сериозна. Винаги безупречен, блестящи бели дантели, колосани, без нито една гънчица, дори след езда, дори в потискащата задуха на оранжерията. Всяко косъмче от косата му — на мястото. А тя изглеждаше занемарена и мръсна като захвърлена на дъжда парцалена кукла. Нищо чудно, че още първия ден бе започнал да се държи снизходително. Отнесе се към нея като към слугиня — с обидна натрапчивост. Най-добре да го избягва до вечерта, защото при всяка случайна среща ще бъде в неизгодно положение.
Още едно неудобство, докато живеем под един покрив, заключи тя и енергично изрита завивката. Вече дори не можеше да се облича, както си искаше.
— Е, добре, Беки, изглади я, щом смяташ за нужно. — Свали нощницата си и отиде да се измие. Огледа се в огледалото на тоалетката и установи, че косата й има нужда от миене.
— Беки, днес следобед трябва да се изкъпя. Ще се погрижиш ли за достатъчно гореща вода?
Беки, която усърдно гладеше муселинената рокля, промърмори нещо неразбрано.
— Приготви и лимонов сок за косата ми — продължи Арабела, докато сапунисваше ръцете си.
— Да, милейди. И лавандула и розова вода за ваната — довърши Беки и вдигна роклята, за да я огледа от всички страни. Очевидно остана доволна, защото я разпростря грижливо върху един стол.
— Много добре изглежда — усмихна се Арабела и облече тънка бяла риза.
— Ще сложите ли корсет, милейди? — попита Беки.
— В тази горещина? — възмути се Арабела и навлече батистената фуста. Беки прибра корсета в гардероба и подаде на господарката си памучни чорапи, но и те бяха отхвърлени с възмущение. Дойде ред на муселинената рокля. Подплатата придаваше известна форма на полата, но не и тясната талия, която създава само корсетът, ала след бърз поглед в огледалото Арабела реши, че днес е пожертвала достатъчно удобство в интерес на модата и приличието.
— Да ви среша ли, милейди? — попита Беки и взе сребърната четка.