— Асо купа… десетка спатия… петица пика.
Всички затаиха дъх и в салона ясно се чу внезапното съскане на разтопен восък върху масичката за сервиране. Сен Жюл обърна първата карта. Асо купа.
Тишината стана още по-тежка. Граф Дънстън се наведе още напред и устреми поглед в тясната бяла ръка на противника си, която тъкмо бе посегнала към следващата карта. Изражението на херцога не се промени. Обърна картата. Петица пика.
Лейси се отпусна назад и затвори очи. Хлътналото му лице побеля почти като изкусно накъдрената и напудрена перука. Не погледна, когато херцогът обърна последната карта. Тя нямаше значение. Петица пика бе решила съдбата му. Мина доста време, докато отново отвори очи и погледна противника си.
Сен Жюл, в чиито хладни сиви зеници не се четеше нито задоволство, нито триумф, срещна погледа му.
— Е, мон ами, това е проклятието на злото — изрече тихо.
Граф Дънстън бутна стола си така рязко, че той изскърца шумно по излъсканите дъбови дъски на пода. Зрителите безмълвно се разстъпиха да му сторят път, когато закрачи към широко отворената двукрила врата. Излезе на малкия балкон, от който се виждаше цялата улица Сейнт Джеймс и тежките завеси се разлюляха зад гърба му.
Чарлз Фокс нададе вик и се втурна след него, но преди да стигне до вратата, отекна оглушителен пистолетен изстрел. Чарлз дръпна завесите и коленичи до рухналото тяло на граф Дънстън. Нямаше смисъл да търси пулса му. Фредерик Лейси беше мъртъв. Под главата му се бе образувала локва кръв. По балкона течеше вадичка и капеше на улицата.
В салона настана блъсканица. Всеки искаше да види тялото. Дук Сен Жюл остана сам в помещението. Събра бавно картите, смеси ги и ги прибра в кутията за раздаване.
— Джак, ти си в съюз с дявола. — Гласът на Джордж Кевъна прозвуча дрезгаво.
— Играта свърши, Джордж — отвърна Джак и вдигна рамене. Посегна към чашата си и я изпи до дъно. — Лейси беше страхливец и умря като страхливец.
— Какво друго би могъл да направи? — попита глухо Джордж. — Ти му отне всичко.
— Той взе решението, драги мой, не аз — отговори провлечено херцогът. — Той избра да рискува. Аз само се съгласих.
Той стана и прислужникът се втурна да му свали филцовата престилка — униформата на страстния играч. Без да бърза, херцогът облече червения си жакет върху сапфирено синята жилетка. После махна кожените наръкавници от китките си и оправи дантелените маншети. Накрая свали и кожената козирка, която предпазваше очите му. Косата му, черна като нощта, не беше напудрена. Панделка от сапфирено синьо кадифе я стягаше на опашка на тила. Впечатляващ бял кичур изскачаше от корените в средата над широкото чело. Джордж, който познаваше херцога още от Уестминстърското училище, помнеше как този впечатляващ белег често вгорчаваше живота на малкото момче. Разглезените аристократчета се опитваха да дразнят и обиждат Сен Жюл, но скоро им стана ясно, че той не беше лесна жертва. Биеше се без скрупули и задръжки, изправяше се пред всяко предизвикателство и излизаше от битките окървавен, но винаги победител.
Някъде, някога Фредерик Лейси, граф Дънстън, бе влязъл в смъртоносен дуел с Джак Фортескю, дук Сен Жюл.
— Защо стигна дотук, Джак? — попита без заобикалки Джордж.
Джак отново разтърси маншетите си, сякаш бе недоволен от състоянието им.
— Това е моя лична работа, приятелю, но повярвай, беше необходимо. Светът трябва да се освободи от негодници като Фредерик Лейси.
— Сега си собственик на цялото му състояние — отбеляза Джордж, докато двамата вървяха навън. — Живо и неживо. Какво ще правиш с него? Две къщи, обори, кучета, вероятно слуги, арендатори и… — той млъкна за малко, преди да добави — … и сестра му, естествено.
Джак спря на първата площадка на широкото стълбище към партера.
— А, да… сестра му. Почти я бях забравил. — Поклати глава и в очите му светна учудване. — При дадените обстоятелства тя може да се превърне в сериозен проблем.
— Какво значи при дадените обстоятелства? — попита изненадано Джордж, но получи в отговор само вдигане на раменете и загадъчна усмивка. — Момичето ще остане съвсем без средства — не се отказа така лесно Джордж. — Ако, разбира се, не е наследила нещо от майка си. Доколкото си спомням, графинята почина, когато дъщеря й беше още дете.
— Да, знам — каза Джак и направи пренебрежителен жест. — Оставила е нещичко на дъщеря си, но с него не може да се живее.
Двамата заслизаха в мълчание. Джордж през цялото време се питаше защо Джак е така добре запознат с финансовата ситуация на една непозната жена, появила се за малко в лондонското общество, преди завинаги да се оттегли на село. Клатеше глава и тайно проклинаше своя загадъчен приятел, който винаги запазваше хладнокръвие и действаше с такава студена премисленост, че шокираше и най-закоравелите циници. Ала в нужда нямаше по-добър приятел от Джак, по-силна опора. Близките му знаеха, че могат да разчитат на помощта му, че никога няма да чуят от устата му лъжи и преструвки. Само глупак би посмял да се изправи срещу него. Само отчаян човек, загубил желание да живее, би го направил свой враг.