Джак стоеше точно там, където я чакаше и преди. Създаваше впечатление на човек, който чака търпеливо и без да се сърди. Кучетата се хвърлиха към него и той се наведе да ги почеше между ушите, а после им метна по една пръчка. Борис и Оскар се отдалечиха с радостен лай, а Сен Жюл се изправи и поздрави Арабела с дружелюбна усмивка.
— Пак ли ще минем през полята? — попита той спокойно. — От кръстовището пътят е много приятен и сенчест.
— Вие какво предпочитате?
Джак я погледна с добре изиграно учудване.
— Наистина ли ме питате?
— Защо не? Имам намерение да се съобразя с предпочитанията ви. Мисля, че досега не съм проявявала неучтивост.
— Как тогава ще наречете представлението пред Баретови? Защо се престорихте, че нямате понятие за какво говори сър Марк? — В тона му имаше раздразнение и Арабела реши, че звука, който беше чула, е бил израз на гняв, не на смях.
— Не ми харесва, когато в мое присъствие обсъждат бъдещето ми, сякаш нямам право на решение. От хора, които нямат право да решават вместо мен. Сър Марк и лейди Барат ме познават от детските ми години и аз ги смятам за свои истински приятели, но те нямат никакви права върху мен. Аз нямам настойник, ваша светлост, и не се нуждая от такъв.
— Ето, стигнахме до кръстовището. Ще вървим по пътя, щом така предпочитате.
Тя мина пред него и се наведе да вдигне пръчката, която Оскар бе оставил в краката й. Хвърли я надалеч, отвъд живия плет, който ограждаше тесния път. Кучетата се промушиха през гъсталака и изчезнаха от поглед.
Джак я настигна и посегна към ръката й.
— Момент, Арабела. Виждам, че е станало недоразумение. Трябваше да обясня на Баретови защо съм тук, нали? Все пак те ще бъдат мои съседи. Мисля, че постъпих разумно, като изразих намеренията си спрямо вас пред хора, които са загрижени за интересите ви.
Арабела отблъсна ръката му.
— Това е лъжа. Вие нямате намерение да живеете в Лейси Корт и да бъдете истински съсед на Баретови. Щом постигнете целта си, каквато и да е тя, ще се върнете в игралните салони на Лондон. Просто се опитахте да си осигурете подкрепата на хора, които са готови да ви я дадат.
Тя понечи да продължи, но Джак я улови за раменете. Погледна в златно-кафявите очи, които пламтяха като на котка, и се възхити на решително стиснатата уста и непоколебимата брадичка.
— Виждам, че полагате всички усилия да ме разгневите — изрече почти замислено. — Искам да ви предупредя, скъпа моя, че не постъпвате особено умно. Когато се разгневя, мога да стана много лош. Досега се стараех да се показвам в най-добра светлина, защото искам да ви харесам…
Арабела избухна в безрадостен смях. Мег го бе казала много точно: „харесване“ беше твърде банална дума за магнетичната привлекателна сила на Джак Фортескю.
— Това е най-дребното условие за що-годе нормален брак.
Имаше чувството, че той е изрекъл предупреждението сериозно, и реши за момента да прекрати конфронтацията. Хватката около раменете й не беше страшна, но топлината на ръцете и близостта на тялото му бяха изнервящи. Въпреки това не посмя да го отблъсне и да отстъпи назад. Кожата му беше топла — макар да изглеждаше имунизиран срещу парещата горещина, докато тя усещаше слънцето като пламтящ диск върху непокритата си глава.
— Права сте, двамата би трябвало да се харесват — кимна сериозно той. — Но има и още нещо, Арабела. — Освободи едното й рамо и повдигна брадичката й. Наведе се и я целуна по устата. Този път устните му не минаха леко по ъгълчето на устата й както вечерта. Това беше истинска целувка. Арабела затвори автоматично очи и се сгуши в него. Усети с огромна сила аромата на кожата му, вкуса на езика, горещия натиск на тялото му. Свободната му ръка се спусна към талията й и я притисна към него. Езикът му затанцува около нейния и зад клепачите й пламна жарава.
Джак бавно вдигна глава, без да свали ръка от талията й. Другата му ръка остана под брадичката й. В сивия му поглед пламтеше копнеж.
— Това е другото, мила моя. Бракът без страст е само тъжна афера.
Арабела преглътна. Страст? Не намери думи да отговори, само приглади косата си зад ушите.
— Не бива да стоим под слънцето — изрече Джак с внезапно променен тон. — Не биваше да излизате без шапка. — Хвана ръката й със спокойна, съвсем естествена интимност и продължи напред. Беше му непонятно как целта, която го бе довела в Кент, само за няколко часа ангажира цялата му личност. Вече не беше толкова важно да завърши похода на отмъщението. Колкото по-упорито се съпротивляваше Арабела, толкова по-голяма ставаше решителността му да я победи.
Той я наблюдаваше скритом как крачи енергично редом с него и от време на време хвърля пръчки на кучетата, които лудуваха около тях. Когато усети погледа му, тя извърна глава за миг, после отново се обърна право напред.
Арабела се опитваше да си внуши, че ако престане да мисли за целувката и не я споменава, ще я забрави. Все едно, че никога не се е случила. За съжаление не умееше да се самозаблуждава.
Наближиха Лейси Корт през малка горичка. Когато излязоха на входната алея, Арабела спря.
— Можеше да се очаква — въздъхна примирено.
Джак видя, че пред стълбището е спряла карета. Вратичката се отвори. Появи се жена в разкошна рокля с огромен кринолин и стегнат корсет. Джентълменът, който бе слязъл преди нея и сега я придържаше грижливо, беше с червено лице и напудрена перука, облечен в скъп костюм от бургундско-червено кадифе.
— Обзалагам се, че лорд и лейди Олсъп възнамеряват да ни направят визита на учтивост — рече развеселено Джак.
— Отгатнахте. — Арабела подсвирна тихо на кучетата. — Ако се скрием тук, може да си отидат — предложи с надежда.
— Аз пък си мислех, че искате да се насладите на срещата — възрази Джак. — Обещахте ми да се позабавляваме.
— Това беше вчера. Тогава се поддадох на изкушението да подразня лейди Олсъп, но бързо осъзнах, че действителността е друга.
— Е, що се отнася до мен, аз се радвам, че ще се запозная с бъдещия си колега и неговата съпруга — заяви Джак, измери Арабела с внимателен поглед и поклати глава. — Можете ли да се промъкнете незабелязано в къщата?
— Разбира се. — В гласа й прозвуча уплаха. — Но защо?
— Мила моя, задните ви части са украсени със сламки и стръкчета трева, а полата ви е цялата в кучешки косми. Обувките ви са крайно неподходящи за посрещане на гости. Не би било зле да промените и прическата си. — Ръката му помилва нападалите кичури.
Арабела се погледна и се опита да изтърси червеникавите кучешки косми от полата си.
— Малките кученца постоянно се скубят.
— Права сте. Докато вие се преоблечете, аз ще поздравя лейди Олсъп и съпруга й.
Арабела го погледна нерешително.
— Как ще обясните присъствието си?
— Мисля, че няма да се наложи — засмя се той.
Очите й засвяткаха.
— Искам непременно да стоя до вас, когато влезете в бой с Лавиния, Джак.
Той се усмихна одобрително.
— Това прозвуча много добре.
Арабела се усети, че го е нарекла на малко име, но не се развълнува особено.
— Настоявам да ме почакате, преди да се запознаете с Лавиния. Кажете на Франклин да поднесе в салона освежителни напитки и да обясни, че скоро ще слезем да поздравим гостите си.
Джак се поклони.
— Давам ви двайсет минути.
— След четвърт час в библиотеката.
Арабела прихвана полите си и забърза към задната страна на къщата, без да се обърне нито веднъж.
Херцогът остана на мястото си. Намести рапирата, изтърси праха от полите на жакета си и поправи воланите на маншетите и жабото, след което се запъти към страничната врата. Изражението му беше на мъж, комуто принадлежи целият свят.