Выбрать главу

Арабела промърмори някаква благодарност, седна, и отвори салфетката си. Погледна през масата и в очите й светна злобно удовлетворение. Разбираше, че херцогът няма да хареса това подреждане. Той предпочиташе интимна вечеря, а така все едно вечеряше сам. Сен Жюл продължаваше да стои прав, без да поглежда слугата зад себе си.

— Не — заяви изведнъж. — Няма да стане така. — Мина по дължината на масата и застана до Арабела. — Сложете моите прибори тук, Франклин — нареди и зае място вдясно от Арабела. — Нямам намерение да крещя по цялата дължина на масата.

Франклин погледна безпомощно Арабела и тя каза:

— Както желае негова светлост, Франклин.

— Милейди, лорд Дънстън, вашият баща, винаги настояваше…

— Това вече няма значение, Франклин — напомни му Джак — ненужно, прецени Арабела и в гърдите й лумна недоволство.

— Да, разбира се, ваша светлост — отговори сковано икономът и даде знак на прислужника да донесе приборите.

— Сами ще се обслужваме — добави Джак, вече с по-дружелюбен тон.

Объркването на Франклин нарасна, но той само се поклони и постави на масата между двата прибора сребърен супник. Вдигна капака и отново се поклони, преди да се оттегли достойно и да притвори вратата зад себе си.

— О, боже — пошепна Арабела. — Бедният Франклин с ясно изразеното му чувство за приличие и морал. Баща ми винаги настояваше на масата да се спазва строг церемониал.

— А брат ви? — попита Джак и вдигна вежди.

— Той беше различен — отвърна кратко тя. — Франклин помни старото време.

— Е, да се надяваме, че всички ще свикнат с новия ред — рече безгрижно Джак и напълни чинията й със супа. — Мм, колко хубаво ухае!

Арабела си спести забележката, макар да не й стана приятно от това безчувствено пренебрежение към мнението на стария служител. Предполагаше, че като бе настоял на привичния ритуал, Франклин се опитваше да убеди сам себе си, че няма нищо лошо лейди Арабела да вечеря насаме с един непознат. Ако бе успяла да се оттегли в своите помещения, персоналът щеше да има чувството, че изискванията на приличието се спазват… поне до известна степен. А сега… след тазсутрешното посещение на Лавиния клюката щеше да се разнесе в цялото графство.

Докато размишляваше така, Арабела се взираше със смръщено чело в чашата с вино.

— Какво не е наред с виното ви? — попита Джак, като видя, че тя не вдига поглед.

— Всичко е наред — отговори с лека принуда тя. — Виното е великолепно. — Посегна към лъжицата и помоли: — Моля да ми обясните основната разлика между вигите и торите.

Джак изпълни молбата й, макар че би предпочел да се посвети на други теми.

— По принцип торите са партията на краля и се застъпват за абсолютна власт на монархията и парламента. Докато вигите защитават по-скоро правата на народа. — Разчупи едно хлебче и го натъпка в устата си.

Арабела смръщи чело.

— Това означава ли, че вигите симпатизират на революцията във Франция? Тази революция бе насочена срещу тиранията на монархията, духовенството и аристокрацията. Не казахте ли, че сте от вигите? Какво ви е мнението за революцията? — В погледа й блестеше неподправен интерес.

Мина доста време, докато Джак отговори на този интелигентен въпрос. Не искаше тя да узнае какво е изстрадал в хаоса на революцията, затова му трябваха няколко минути, докато подреди чувствата и спомените си.

— Твърде малко виги подкрепят кървавото господство на тълпата, в което се превърна революцията. И никой не одобрява убийството на краля.

Арабела кимна отново, този път много сериозно. Екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета миналата година бе сложила началото на терора във Франция. В страната цареше анархия и вестниците, които стигаха до нея, разказваха за френски емигранти, които просят по улиците на Лондон.

— Познавате ли някой, който е бил в Париж при пламването на революцията?

Въпросът беше съвсем нормален. Имаше толкова много женитби между френски и английски аристократични семейства, че повечето представители на висшето общество имаха роднини отвъд Ламанша.

— Мисля, че преди няколко месеца Фредерик беше там — продължи замислено тя. — Когато го видях последния път, каза, че имал някаква работа във Франция. — Поклати глава и промърмори замислено: — Не мога да си представя какво би могъл да прави там… освен да играе, естествено. — Сигурно е бягал от кредиторите си, допълни наум тя.