Джак вдигна чашата до устните си.
— Не мога да си представя, че все още има хора, които се осмеляват да преминат Ламанша, за да отидат във Франция. — Отпи голяма глътка и добави: — Но вашият брат, скъпа моя, винаги е бил глупак. — Гласът му звучеше дрезгаво, почти скърцащо, а погледът му беше студен и празен като арктически лед. Изпи виното на един дъх и веднага си наля пак.
Въпреки оранжевия диск на залязващото слънце в салона изведнъж стана хладно.
Какво е направил Фредерик, за да си навлече вечната омраза на Джак Фортескю? Арабела бе готова да попита, но бързо затвори уста. Не беше в състояние да зададе такъв личен въпрос, не и в тази хладна атмосфера. Зае се отново със супата си и се опита да пренебрегне мълчанието, все едно, че беше нещо напълно нормално. Когато свърши, разклати звънчето.
Франклин влезе, следван от слуга, понесъл тежка табла. Мисис Елиът беше приготвила еленов бут с картофи и шаран в магданозен сос. Слугите донесоха още гарнитури — зелен фасул с масло, артишок и купичка с желе от цариградско грозде.
— Мисис Елиът се надява, че е достатъчно, лейди Арабела — каза сковано Франклин. — Ако негова светлост желае птица, можем да му сервираме сварен петел с каперси.
Джак вдигна отбранително ръце.
— Не… не искам нищо повече, Франклин. Моля, предайте благодарностите ми на мисис Елиът. Тази вечер имаме истинско празнично ядене. — Удостои иконома с топла усмивка, но тя падна върху камениста почва.
— Вероятно не е това, на което сте свикнали в Лондон, ваша светлост — отговори Франклин, докато подреждаше празните съдове върху таблата. — Да нарежа ли дивеча, милейди?
— Да, ако обичаш. — Арабела видя, че трябва да поеме инициативата. Знаеше, че херцогът предпочита да продължат вечерята без иконома, но присъствието на трети човек в помещението щеше да ги принуди да изберат неутрална тема за разговор. — С нетърпение чакам времето да се промени — рече бодро. — Досега не сме имали толкова дълга гореща вълна. Мислите ли, че ще има буря, ваша светлост?
Джак я погледна над чашата си. Отчаянието бе изчезнало от очите му. Устата му се изкриви в лека усмивка.
— Не ми се вярва, мадам — отвърна сухо. — Но дъждът ще е полезен за вашата градина.
— Със сигурност — кимна Арабела и се облегна удобно на стола си. Изчака Франклин да постави пред нея чинията с дивеч и продължи: — Моравата е почти изсъхнала.
— Тогава да се надяваме скоро да завали — отговори сериозно Джак и пое чинията си. — Благодаря, Франклин. Вече можете да се оттеглите. Ще се обслужваме сами.
Икономът се поклони и излезе.
— Желаете ли желе от цариградско грозде, ваша светлост? — Арабела посегна към купичката.
— Е, добре, Арабела, сключваме примирие — каза той и пое купичката. — Сигурно вече ви е ясно, че между мен и брат ви нямаше добри чувства. — Насипа желе върху дивеча и продължи: — Не мога да понасям глупците и не го крия. — Погледна я и заключи: — Мисля, че и вие сте като мен, Арабела.
— Да.
— Ще ми кажете ли още нещо… Бяхте ли привързана към брат си? — Тонът му беше спокоен, но ръката, която стискаше лъжицата, остана неподвижна, докато чакаше отговора.
— Не — отвърна тихо тя.
— Имате ли нещо против да оставим нещата дотук?
Арабела кимна неохотно и той разбра, че тази вечер трябва да се задоволят с този половинчат резултат.
8
Някой удари с чукчето по вратата и Арабела не можа да каже нищо повече. Шумно, енергично чукане, свидетелство за бързане и спешност. Арабела погледна сътрапезника си отстрани и той каза спокойно:
— Необикновено време за гости.
— Гостите не чукат така силно — отговори тя и бутна стола си с намерение да стане.
— Не, останете на мястото си — спря я с енергично движение Джак. — Днес вече имахме едно неприятно посещение. Ако това е второто, нека го посрещне Франклин. Нали не искате да изглеждате виновна и зачервена?
Арабела седна и посегна към вилицата си. Той беше прав. След като бе приела сегашната ситуация, колкото и необичайна да беше, трябваше да изтърпи. Въпреки това наостри уши, като чу как Франклин вдигна тежкото резе.
— О! — извика тихо, когато гласовете се чуха ясно. — Това е Дейвид.
Франклин отвори вратата на трапезарията и съобщи:
— Свещеникът, милейди. Преподобният Дейвид Кайл — добави натъртено, сякаш се надяваше появата на свещеника да върне нормалността в това излязло от рамките домакинство.
Арабела стана и поздрави сърдечно приятеля си Дейвид, който влезе забързано след иконома: