Джак седеше с грациозна небрежност в креслото пред празната камина, облечен в костюм за езда, преметнал крак връз крак, с ръка върху дръжката на рапирата. Иглата със скъпоценен камък, която крепеше колосаното му шалче, искреше под слънчевите лъчи, които падаха през прозореца насреща му. Погледът му остана спокоен, но тя усети внезапна острота в дълбините на очите му и почти незабележимо стягане в позата му.
Тревор се покашля и разлисти документите в скута си.
— Ситуацията е следната, милейди: След обявяването на първия граф Дънстън през 1479 година е казано, че ако някой граф Дънстън умре без завещание и без наследници от мъжки пол, земите, богатството и титлата преминават през пряката наследница от женски пол в ръцете на съпруга й. По този начин титлата няма да изчезне.
Той спря и в библиотеката се възцари дълбока тишина. Арабела не помръдваше. Погледът й остана прикован в лицето на Джак.
— Никога досега не се е наложило да се приложи тази клауза — продължи след ново изкашляне адвокатът. Гласът му си остана сух и прашен. — До нещастната кончина на деветия граф винаги е имало пряк потомък от мъжки пол, който да наследи титлата.
Тревор извади кърпичка и си издуха носа.
— Доколкото знам, последният граф не е умрял без завещание. Земите и богатството му преминават в ръцете на херцог Сен Жюл. — След тези думи адвокатът се извърна и направи безизразен поклон в посока към херцога. Джак дори не трепна. Погледът му беше прикован в лицето на Арабела.
— Знам — отговори просто тя. — Нали това е причината за срещата ни. — Отмести поглед от Джак и огледа сериозните лица на приятелите си. — Какво искате да ми кажете — че въз основа на тази клауза наследниците от женски пол не могат да получат титлата, а са само средство, чрез което всичко отива в ръцете на съпруга?
— Точно така, милейди.
— Възмутително — промърмори като на себе си Арабела и продължи: — Е, след като брат ми е намерил за добре да завещае наследството си, аз губя това право и няма да дам нищо на никого. Но правилно ли ви разбирам, като казвам, че дук Сен Жюл ще наследи чрез мен титлата на моето семейство?
— Точно така, милейди. — Тревор кимна сериозно. — Така нареченото наследяване sub jure е рядкост, мадам, но се среща.
Арабела наклони глава и погледна херцога със странно усещане, което много приличаше на страх. Тази човек беше олицетворение на дявола. Какво ли му беше сторил Фредерик? Несъщият й брат би дал всичко, цялото си богатство, само не името и титлата си. Това беше абсолютно, невъзвращаемо лишаване от собственост, Фредерик ще се обърне в гроба, каза си Арабела. Но защо не е помислил за това, когато се е самоубил? Или не беше редно да го обвинява? Той сигурно не е знаел за тази стара клауза, след като никога не е била използвана. След като бе поел наследството си, брат й със сигурност не си беше направил труда да проучи правните въпроси около него.
Вече триста години мъжете от семейство Лейси бяха носили титлата граф Дънстън. Първият Лейси бил в свитата на норманския завоевател, спомни си Арабела. Титлата му била първо рицар, после баронет, виконт и накрая граф. Името и титлата бяха прастари и Фредерик ги носеше с голяма гордост. Както и баща им. Сега граф Дънстън вече няма да е от семейство Лейси. Титлата ще е загубена за семейството на баща й. Тя не знаеше нищо за това, а предполагаше, че и брат й не е знаел. Смяташе, че титлата ще премине върху някой непознат далечен роднина, без семейното богатство, за съжаление, но все пак достатъчно гръмка.
— Това ли е причината, поради която искате да се ожените за мен? — попита тихо тя, устремила поглед в лицето на херцога.
Той вдигна вежди.
— Аз вече имам херцогска титла, скъпа моя. За какво ми е да стана и граф Дънстън?
— Това беше моят въпрос — не се предаде тя. — Защо искате титлата?
— Не я искам аз, а законът — отговори твърдо той. Това беше истината. Той не искаше титлата, искаше Фредерик Лейси да загуби всичко. Абсолютно всичко. И семейното име. Това беше триумфът на отмъщението му. И отвъд гроба.
Арабела, ако възнамеряваш да промениш решението си… — започна колебливо сър Марк. — Ако тази клауза окаже влияние…
Арабела вдигна ръка и смекчи жеста с подигравателна усмивка.
— Не, сър Марк. Аз не знаех за тази клауза, но не виждам къде е разликата. За когото и да се омъжа, титлата ще стане негова. Не е ли най-добре да предам в ръцете на херцога всичко — и богатството, и титлата?
— Това е недостойно — възмути се Дейвид.
Тя се обърна към него и поклати глава.
— Не, Дейвид. Просто съм практична. Сключвам брак по разум. Никога не съм твърдяла нещо друго. — Отново обърна глава към Джак, който следеше разговора със спокойно внимание. Беше убедена, че въпреки отричанията му това е истинската причина да поиска ръката й. И отново се запита: