— Днес косата ми е невъзможна — оплака се тя, докато се бореше с гъстите къдрици. — От влажния въздух в оранжерията още повече се накъдря и слепва.
— По-добре оставете на мен, милейди. — Беки взе четката от ръцете й и грижливо разреса тъмните кичури. Спусна по няколко къдрички около лицето й и сръчно събра останалата коса на тила. — Ще сложим онова хубаво френско боне и ще изглеждате чудесно. — Закрепи дантеленото боне на главата на господарката си и кимна доволно. — Прекрасно. — И отстъпи назад, за да се възхити на делото си.
— Ти правиш истински чудеса с главата ми, Беки — засмя се Арабела, стана и облече скромната утринна рокля, приготвена от момичето. — Имам нужда и от малко розова вода — добави тя. Разтри ароматната течност на китките, в лакътните свивки и зад ушите. Не знаеше защо полага толкова усилия да се представи достойно пред непознатия гост, но не можеше да се отърси от недоброто си предчувствие и реши, че е важно по време на предстоящия разговор да бъде равностойна на херцога.
Слезе долу с опасението, че е отсъствала най-малко половин час. Двата сетера вървяха от двете й страни по грижливо излъсканите дъски на стълбището. Франклин я очакваше в предния коридор.
— Негова светлост предпочете библиотеката пред салона, милейди.
Арабела вдигна вежди.
— Да не би да е огледал всички помещения на първия етаж, Франклин?
— Хвърли по един поглед в приемните салони, милейди. — Думите прозвучаха като безпомощно оправдание.
Арабела се намръщи още повече. Обикновено посетителите се придържаха към поканите на домакините и не обикаляха самоволно чуждите домове, за да си изберат място, което им харесва. Постъпката на херцога можеше да се определи като невъзпитана и дръзка и тя се запита що за човек е дошъл в дома й. Лошото и предчувствие се засили.
— Занесохте ли му ейл?
— Той пожела бургундско, мадам. Занесох гарафата и каничка лимонада за вас.
Арабела кимна и прекоси залата, за да влезе в библиотеката — малко помещение, много различно от просторния салон, тъмно и интимно. Зиме и лете дъхащо на книги, стара кожа и пчелен восък.
Негова светлост Сен Жюл стоеше до прозореца и се взираше в градината навън. В ръката си стискаше чаша вино. Тривърхата шапка и камшикът за езда бяха захвърлени на близкото кресло. Арабела забеляза едва сега, че на колана му висеше тънка рапира в скъпа ножница. Не украшение, а истинско оръжие. По гърба й пробягна тръпка.
Мъжът чу влизането й и се обърна. Кучетата веднага скочиха към него.
— Вероятно любовта ви към орхидеите включва и грижите за градината като цяло?
Арабела затвори вратата след себе си и кимна кратко.
— Да.
— Вижда се, че разбирате от градинарство — установи с усмивка мъжът и спокойно се отпусна в креслото до празната камина. — Алпинеумът е великолепен.
— Благодаря — отговори просто Арабела и си наля чаша лимонада от каната на позлатената масичка. — Харесва ли ви виното?
— От добра реколта е — отговори той. — Брат ви имаше добра изба.
Ръката й спря по пътя към устата.
— Имаше?
Мъжът я погледна втренчено и отговори тихо:
— За съжаление нося лоши вести, лейди Арабела.
Без да каже дума, Арабела остави чашата си на масичката и скръсти ръце. Обхвана лактите си и се загледа в празното пространство.
Джак изчака спокойно тя да осъзнае смисъла на думите му. През това време наблюдаваше с удоволствие прекрасните тъмнокестеняви къдрички, които обрамчваха лицето и, и възхитителния златнокафяв блясък в очите й. Все още не можеше да реши дали очите й са повече златни или повече кафяви. Тенът й беше сметаново светъл. Въпреки това не би могъл да я нарече красавица в обичайния смисъл на думата. Не беше и просто хубава, нито мила. Първо, дните на младежката свежест бяха отминали. Лицето й беше остро изсечено, безкомпромисно, с високи скули, твърда брадичка и благороден прав нос. Тъмните вежди бяха по-гъсти, отколкото го изискваше модата, устата беше пълна, с прекрасно извита горна устна.
Най-сетне Арабела пусна лактите си и ръцете й паднаха безсилно отстрани на тялото.
— Как загина брат ми?
Макар да остана учуден от директния въпрос, Сен Жюл си каза, че той й подхожда. Тази млада дама явно не се боеше от неприятности и не приказваше много.
— От собствената си ръка — отговори спокойно той.
Погледът й моментално се изостри. Преждевременната смърт на Фредерик не я бе шокирала. В действителност винаги беше очаквала подобен изход като неизбежно последствие от порочния му живот и от лошите хора, с които общуваше. Беше виждала него и приятелчетата му пияни и знаеше на какво са способни в това състояние. Беше ги виждала да упражняват насилие върху беззащитни. Не би се учудила, ако Фредерик бе умрял от пиянство или като последствие от сбиване. Но самоубийство? Никога не би очаквала от несъщия си брат да вдигне ръка срещу себе си.