— Да, денят наистина е великолепен. — Джак се поклони церемониално. — Как се чувствате иначе, Уорт?
— О, чудесно. — Граф Уорт размаха камшика за езда. — Вероятно сте дошли да се видите със съпругата ми? — Нищо в изражението му не издаваше, че знае какво се разиграва под покрива на къщата му.
— Да — отговори просто Джак. — Лейди Уорт ме увери, че се чувства чудесно. — Сети се, че Уорт имаше наследници, и попита как са. Въпрос, който никога не би задал на Лили. Тя беше напълно лишена от майчински инстинкти.
За разлика от нея съпругът й беше добър баща и не криеше, че се радва на децата си. Изражението му веднага омекна.
— О, малките са прекрасни! Розови като ябълки и здрави като малки кученца. Благодаря, че попитахте. Малкият Джорджи докарва гувернантката до отчаяние… Страхотно хлапе.
— Радвам се да го чуя — рече Джак и се обърна да си върви, но граф Уорт още не беше свършил.
— Както чух, сте се върнали в Лондон с млада съпруга, драги? — Лицето му грейна. — Желая ви щастие. Сестрата на Дънстън, ако не се лъжа?
— Лейди Арабела, да. — Под топлината на граф Уорт се усещаше доброжелателство. Този мъж не беше и наполовина умен колкото жена си, но и той бе забелязал, че има връзка между самоубийството на Дънстън и женитбата на несъщата му сестра за мъжа, който го бе тласнал към смъртта.
— Да… бях забравил името й. Запознахме се, когато беше сезонът й в Лондон. Мило момиче… Сигурен съм, че сте направили добър избор, Фортескю. — Все още сияещ, граф Уорт се поклони и се запъти към вратата на дома си.
Джак се отдалечи, размахвайки бастуна си. Сети се, че Уорт се държи така доброжелателно, защото се надява любовникът на жена му да посвети вниманието си на собствената си съпруга, а не на неговата. Идеята беше абсолютно разумна. И имаше всички основания да се осъществи.
За свое учудване той забеляза, че е стигнал до къщата си на Кавендиш Скуеър. Беше толкова потънал в мислите си, че не бе забелязал накъде върви. Смяташе да прекара вечерта в „Брокс“, но явно съдбата бе решила друго.
Със самоиронично поклащане на главата изкачи стълбите до входната врата, която се отвори, преди да е почукал.
— В оранжерията ли е нейна светлост, Тидмут? — попита херцогът, докато сваляше шапката и ръкавиците си.
— Не, ваша светлост. Прекара там два часа в грижи за цветята си, а после изведе кучетата — отговори икономът, физиономията му отново изразяваше неодобрение. Джак смръщи чело.
— Къде отиде?
— Нейна светлост излезе сама… с кучетата, естествено. — Неодобрението се засили.
— Разбирам. Дайте ми шапката и ръкавиците, Тидмут.
— Да, ваша светлост. — Достойният иконом се поклони.
— Кога излезе? — Джак нахлузи кожените ръкавици.
— Преди около час, ваша светлост. — Тидмут му отвори вратата и го пропусна да излезе.
Джак обиколи площада, питайки се накъде е тръгнала жена му. Към парка, разбира се, но по коя улица? Вече беше почти тъмно, уличните пазачи обикаляха със запалени факли. Нощем паркът беше опасен — в някои гористи части дори денем, — а той не беше сигурен дали Оскар и Борис са достатъчно добра охрана. Въпреки дивия вид и убедителното ръмжене, когато бяха възбудени, той не можеше да се отърве от подозрението, че под застрашителната фасада са меки и добри.
Не само паркът е опасен нощем, размишляваше той с гняв, подхранван от страха. Улиците не бяха подходящо място за самотна и видимо заможна жена. Арабела беше заплашена от смъртна опасност! Защо си въобразяваше, че в Лондон може да се държи като в родното си село? Крачките му се ускориха, гневът прерасна в ярост. Зави по една улица и я видя в далечината. Кучетата го усетиха отдалече, разлаяха се възбудено и се втурнаха насреща му, за да го поздравят.
— На място — заповяда остро той, когато скочиха да оближат лицето му. — Арабела, какви са тези глупости?
Арабела, която беше тичала с кучетата, спря задъхано на метър от него. Бузите й бяха зачервени от студения въздух, косата разрошена от вятъра — от прическата на мосю Кристоф бе останал само спомен.
— Излязох на разходка — отговори просто тя. — Кучетата не могат да излизат сами, някой трябва да ги извежда два пъти дневно. Бяхме в парка.
— Не знаеш ли, че не бива да излизаш без придружител? — Облекчението увеличи гнева му.
— Нали кучетата са с мен? — Очевидният му гняв я учуди. — Те няма да допуснат никой да ме доближи.
— А не си ли помисли, че някой въоръжен с нож ще ги обезвреди за минута? — попита той с неприкрит сарказъм.
Арабела смръщи чело.
— Мислех, че смяташ да прекараш вечерта в „Брокс“?
— Сега говорим за друго — изфуча той. — Дори ако изключим опасността да се разхождаш без придружител в парка, поведението ти е в разрез с приличието. Жените в твоята позиция не ходят като циганки по лондонските улици.