— Виж какво, Джак, дори да бях склонна да се съобразявам с тези глупости, тук никой не ме познава. Аз съм анонимна и това е чудесно. — Тя се засмя тихо и вдигна глава към него. — Хайде, Джак, тази педантичност е толкова нетипична за теб. Забрави ли, че именно ти си мъжът, който настояваше да живее под един покрив с неомъжена жена без закрила?
Сега беше негов ред да се намръщи. Откъде й бе хрумнало да му напомня за запознанството им? Заради нея — и заради себе си — не искаше историята да се разчуе, а и по някаква причина вече не беше в състояние да се държи така безгрижно и лекомислено, както се беше държал тогава — и както се държеше сега Арабела. Тя беше права — наистина се превръщаше в педант, загрижен за спазването на обществените норми.
— Сега не говорим за това — повтори безпомощно той и се опита да мине по пътя на най-малката съпротива, макар че и той му се изплъзваше. — Би трябвало да ти е ясно, че ситуацията е променена.
Арабела го хвана под ръка.
— Добре де — проговори успокоително тя и закрачиха към дома си. — Обещавам, че от днес нататък ще бъда образец на почтеност. Всъщност не — първо трябва да ми ушият всички онези прекрасни рокли в стила на Директорията и да ми направят гръцка фризура, за да предизвикам фурор в обществото. Докато съм инкогнито, ще ходя, където си искам — и сама, и с кучетата.
— След като падне мрак, няма да излизаш без придружител — отсече той. — Разбрахме ли се, уважаема съпруго?
— Да, ваша светлост. Не, ваша светлост. — Арабела се закиска развеселено. Въпреки че беше гневен, съпругът й отново изглеждаше както по-рано. Очите му бяха топли и пълни с живот. — Защо не отиде да пропилееш богатството си на игралната маса?
Джак разбра, че днес няма да постигне нищо повече, и се примири учудващо бързо.
— Промених плановете си. Върнах се да вечерям с жена си. Надявах се да я заваря при орхидеите й. Вместо това я намерих да се скита в мрака по лондонските улици. Впрочем, как са орхидеите ти? Ще оцелеят ли?
Внезапно Арабела стана отново сериозна.
— Все още не съм сигурна — въздъхна и сведе глава. — През следващите два дни ще се реши дали някои ще умрат от шока на преместването. Трябва да ги наблюдавам внимателно.
— Разбира се — кимна той с подобаваща сериозност. — Да се надяваме на добър изход.
— Да се надяваме. — Арабела дори и не помисляше, че интересът му към любимите й орхидеи може да не е истински. — И защо промени плановете си? — върна се тя на предишната тема.
Джак се почувства пълен глупак.
— Доколкото си спомням, с теб трябваше да довършим едно нещо — отговори с привидна небрежност.
Арабела засия.
— Точно така, уважаеми съпруже.
12
— Добър вечер, ваша светлост. — Тидмут отвори вратата на Арабела и се поклони, когато тя мина покрай него и влезе в залата. Когато се изправи, попита херцога: — Ваша светлост ще вечеря ли у дома?
— Да, Тидмут, благодаря. — Джак, в чиито очи светеше чувствен блясък, погледна Арабела, която беше потънала в съзерцание на един от далечните му прадеди — достоен кавалер от шестнадесети век. — Мисля, че е най-добре да вечеряме в будоара на нейна светлост. След дългото пътуване вчера херцогинята е уморена.
Арабела понечи да протестира, но видя блясъка в очите му и рече послушно:
— Да, наистина се чувствам малко уморена. Много сте мил, сър. А сега ви моля да ме извините. Ще се оттегля в спалнята си, за да си почина малко преди вечеря. — Обърна се към съпруга си и попита с невинна усмивка: — По кое време желаете да вечеряме?
Джак се поклони.
— Ти ще определиш, мила моя.
— Добре тогава, след час. — Помисли малко и добави: — Ако ваша светлост желае да ме посети преди това, аз съм изцяло на негово разположение. — И му хвърли поглед, в който светеше чувствена дяволитост.
— Тогава ще вечеряме след един час, мадам. — Думата „вечеряме“ беше произнесена с леко натъртване.
Арабела забърза с усмивка към стълбата. Кучетата се втурнаха след нея, но Джак ги задържа.
— Тидмут, отведете кучетата в кухнята. Погрижете се да ги нахранят и внимавайте да останат цялата вечер долу.
— Много добре, ваша светлост — отвърна сковано икономът и махна на един лакей в официална ливрея. — Гордън, отведете кучетата в кухнята.
— Веднага, мистър Тидмут, сър. — Момъкът се ухили и хвана каишките на кучетата. — Хайде, момчета, ще вечеряте.
Наелектризирани от тази дума, двата сетера последваха лакея към кухнята.