— Разбирам какво мислиш. Много се е променил. Сигурно защото нещата не вървят, както ги е планирал.
— Е, ще продължим да ги наблюдаваме с интерес. О, почакай, приятелю! Какви ги върши тя сега? — Фокс направи няколко крачки към масата. Арабела бе загубила всичките си пари и тъкмо откопчаваше смарагдовата си гривна.
Джордж го спря решително.
— Не бива, Чарлз. Нека Джак се погрижи за жена си. Ако й предложиш пари, ще дадеш материал за клюки на целия град. — И се запъти към съседната стая, където Джак играеше хазарт.
Джак вдигна поглед от заровете, когато приятелят му го побутна по рамото.
— Ще играеш ли, Джордж?
— Засега не. Трябва да ти кажа нещо, Джак.
Херцогът остави заровете на масата и се надигна, като оправяше воланите на маншетите си.
— Паузата идва точно навреме. Пресъхнал съм като пустинята — заяви безгрижно той, макар да виждаше, че Джордж е загрижен. Отиде до масичката с гарафите и си наля чаша рейнско вино.
— Е, Джордж, какво има? — попита спокойно.
Джордж изглеждаше ужасно смутен.
— Знам, че звучи като клюка… — започна той нерешително.
Погледът на Джак веднага се изостри.
— Какво прави жена ми? — попита направо.
— Залага накитите си — отговори Джордж и успя да скрие смущението си зад обвинителен тон. — Би трябвало да я посъветваш как да играе, Джак. Ще тръгнат приказки.
Херцогът изкриви устни в усмивка.
— Явно е забравила да се запаси с монети. Дребен грях, приятелю, и напълно разбираем за жена. Благодаря, че ми обърна внимание.
С чаша в ръка Джак отиде в съседния салон и без видимо бързане стигна до масата, на която играеше жена му. Спря зад стола й и нежно сложи ръка върху гладкото бяло рамо. Тази вечер Арабела носеше отново роклята с цвят на слонова кост и всички погледи бяха приковани в деколтето й.
— Забавляваш ли се, мила?
Тя го погледна небрежно и се опита да прикрие тръпките, които причини докосването му.
— Да, сър, дори много. — И отново обърна поглед към картите.
Джак се наведе над рамото й и сложи на масата пред нея пет рула монети. После протегна ръка и взе смарагдовата гривна. Замени я срещу две рула монети и отново сложи ръка на рамото на Арабела.
— Би било жалко да развалиш хубавия комплект, скъпа — прошепна в ухото й той, остави чашата, вдигна китката й и й сложи гривната. — Камъните много подхождат на очите ти.
Арабела знаеше, че той е прав. Също както знаеше, че настояването му тя да носи кремави и бежови тонове е абсолютно основателно — те бяха в прекрасен контраст с наситените цветове на смарагдите, сапфирите, рубините или топазите, които й купуваше за всяка вечерна рокля. Беше й жал да изгуби гривната, макар че жертвата беше необходима, ако продължаваше да играе с безгрижната страст, която бе станала нейна запазена марка.
— Кажете, сър, на коя карта да заложа сега? — попита тя през рамо. — Този път съм решила да заложа на картата, за която мисля, че ще изгуби. — Ръката й помилва едно руло монети. — Промяната в тактиката може би ще ми донесе късмет.
— Без съмнение. Ако играчът не вярва в късмета, по-добре да не играе.
— Тогава обърнете късмета ми, сър, и играйте за мен — каза тя и избухна във весел смях.
Джак погледна засмяното й лице и си пожела отново да види откритата, непринудена, естествена жена, за която се беше оженил. Лондон, неговият Лондон, я разваляше. Защо беше такъв глупак да вярва, че тя ще блести като проклетите скъпоценности на шията й… тази шия, която продължаваше да го възбужда, когато плъзгаше устни по нея, когато вдишваше нежния и аромат, когато късите кичурчета гъделичкаха носа му.
— Не съм проследил кои карти са излезли — отговори той. — Залагайте сама, мадам. Ще остана до вас и ще ви нося късмет. — Помилва бегло рамото й и вдигна чашата към устните си.
Арабела реши, че този път ще опита да спечели. Разбира се, не беше броила излезлите карти, защото нямаше намерение да печели, но не беше съвсем просто да губи нарочно, когато Джак стоеше до нея. Смръщи чело и се опита да си спомни дали дама купа бе минала. Май не, реши и сложи рулото монети върху картата.
Този път се оказа права. Първата изтеглена карта беше дама купа. Арабела спечели достатъчно, за да играе още няколко часа, без да се наложи да се раздели със смарагдовата си гривна. Ала инстинктът й подсказа, че е време да сложи край.
— Моля да ме извините, уважаеми дами и господа, но смятам да се откажа. Отстъпвам мястото си. — Тя се изправи с усмивка, без да обръща внимание на протестите на другите играчи.