Джак я хвана подръка.
— Вино? — попита той учтиво. — Или предпочиташ да се прибереш вкъщи?
Ръката му се плъзна по голото й рамо. Внезапно си пожела с все сила да върне отново своята Арабела.
Наведе глава и й прошепна нещо. Както очакваше, тя веднага се скова, дишането й се накъса. В следващия миг се овладя и му отговори с небрежно вдигане на раменете:
— Разбира се, сър, щом желаете, ще си отидем вкъщи.
— Ще заповядам да извикат каретата.
По време на силния, почти див изблик на страст през тази нощ Арабела намери време да се запита как ставаше така, че отчуждението, възцарило се помежду им след онази вечер в операта, не влияе нито на страстта, нито на задоволяването и. Джак беше нежен и настойчив както винаги, тя можеше да реагира или да го предизвика както и преди. Извън спалнята обаче двамата се движеха като две изискано облечени фигури от севърски порцелан, танцуващи в музикална кутийка. Обикаляха се един друг, вечно нащрек, очаквайки лоша изненада.
Джак не спомена кражбата от касетката си, а Арабела не му поиска сметка за неизпратеното писмо. Ала настъпващото от време на време смутено мълчание, моментите на сдържаност, които се повтаряха все по-често, издаваха всичко. Той знаеше, че писмото е у нея. Но ако просто е забравил — понякога Арабела беше твърдо убедена в тази възможност, — защо не искаше да говори открито с нея? Защо просто не се извини и готово? Тя щеше да направи същото, двамата щяха да се засмеят и да забравят за роднините от Корнуол. Ала той не казваше нищо и тя усещаше, че я наблюдава също така внимателно, както тя него.
Какво си мислеше, че ще направи тя? Самата тя не знаеше. Знаеше само, че иска истината. Обаче нямаше представа как да стигне до нея.
Арабела отпусна ръка през ръба на леглото и усети утешителното докосване на хладна кучешка муцуна. Кучетата не бяха позволили да ги изгонят от спалнята й. Джак обаче недвусмислено им бе дал да разберат, че трябва да спят на пода. Както всички други и те се подчиниха на заповедите му без особени протести.
Жена му беше различна.
Тялото му, притиснато в гърба й, беше толкова топло и силно. Той дишаше равномерно и скоро Арабела също заспа в мекия ритъм на движенията на гърдите му.
Уелският принц се намести с пъшкане в крехкото позлатено кресло, което изскърца тревожно под тежестта му, и огледа домакинята със самодоволна физиономия.
— Соарето ви снощи беше великолепно, мадам. Кажете на готвача си да даде рецептата за соса в Карлтън Хаус. — Поглади издутия си корем и добави: — Искам непременно да го сервират на следващата вечеря, която ще дам.
— Мосю Алфонс е истински гений на готварското изкуство — отговори с усмивка Арабела.
Принцът се засмя гърлено.
— Като че ли не знам, милейди! От три години и повече се опитвам да го примамя в моята кухня.
— Обзалагам се, че няма да успеете, сър — обади се весело Фокс, който тъкмо си наливаше мадейра. Тоалетът му не беше ексцентричен както обикновено — само жилетката беше много ярка, на жълти и зелени райета.
— Защо мислиш така? — попита негово кралско височество и изпразни чашата си.
Фокс се приближи с гарафата.
— Наскоро Джак се оплака, че къщата му е станала убежище на десетки емигранти. — Вдигна чашата си към Арабела и тя направи подигравателен жест. Все така засмян, Фокс напълни чашата на принца и продължи: — Трябва да знаете, сър, че лейди Арабела си е поставила за цел да помага на емигрантите. Не само на художници и скулптори, но и на шивачки, модистки, готвачи, фризьори и така нататък. Знаете ли колко хора са й задължени? Бедният Джак сподели с мен, че поне половината семейство на Алфонс е намерило подслон в къщата му.
— Няма от какво да се оплаква — отсече Арабела и за момент изгуби безгрижието си, като заяви: — Положението на тези хора е ужасно, сър. Много от тях идват от Франция само с дрехите на гърба си.
Уелският принц изръмжа нещо неразбрано. Самият той беше постоянно задлъжнял и мразеше да моли хората за пари.
Арабела, която много добре знаеше това, побърза да смени темата, но точно в този момент се появи Тидмут и оповести тържествено:
— Лейди Джърси, ваша светлост, и лорд Кевъна.
— О, страхотно — промърмори принцът и се изправи тромаво. — Скъпата лейди Джърси. — Обсипа дамата с комплименти, докато целуваше всеки пръст на ръката й. Арабела се почувства малко неловко. Всички знаеха, че лейди Джърси е любовница на принца, но двамата се държаха толкова свободно, че обществото негодуваше.
Принцът беше последното от завоеванията на красавицата, толкова изкусителна, че и най-ревнивите съпруги трябваше да се примирят. Още в началния стадий на познанството си с дамата Арабела бе стигнала до извода, че щеше да цени острия й ум и малко злобните шеги, ако Франсис Вилие не беше си поставила за главна цел в живота да се държи зле със съпругите на мъжете, които бяха споделяли леглото й.