— Не са чак толкова досадни, колкото мислех след първата ни среща — усмихна се Арабела. — Особено херцогът. — Намръщи се леко и добави: — Когато е сам, принцът е поносим, но щом се появи лейди Джърси, започва да се държи като идиот.
Джак вдигна вежди, изненадан от силната дума. Не можа да си обясни причината.
— Надявам се, че бракът му ще промени нещата.
— Аз не мисля така. По правило бракът не променя предпочитанията на мъжа.
Арабела бързо сведе глава. Беше готова да си отхапе езика. Как допусна тази непредпазлива забележка! След вечерта в операта тя не споменаваше лейди Уорт. Дамата не бе дошла на Кавендиш скуеър, както бе обещала, и двете се срещаха само на вечери и други светски прояви, където се държаха изключително учтиво една към друга.
Лицето на Джак остана непроницаемо.
— Искам да отида за няколко седмици в Лейси Корт — каза внезапно Арабела. — Тъкмо ще взема Мег, като се върна.
— Защо толкова бързаш? — Джак си взе щипка емфие и я огледа с присвити очи.
Тя отпи глътка шери.
— Арендаторите са свикнали в имението да има някой Лейси. Баща ми почти не идваше в Лондон, а когато Фредерик го нямаше, аз винаги…
— Не забравяйте, госпожо, че вече няма Лейси — прекъсна я Джак и в любезния му глас звънна острие на сабя. — Единственото име, което има значение в момента, е Фортескю. Това име носите вие.
Арабела остави празната си чаша.
— Не е нужно да ми напомняте, сър. — Стана и му обърна гръб.
Джак отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Наведе се и целуна тила й, зарови пръсти в изкусно подредените къдрици. Усети как тя потръпна и плъзна ръце по тялото й. Обхвана гърдите й и се наслади на топлината им под тънката батиста на утринната рокля.
— Само за да запомниш какво означава да носиш моето име — пошепна той и целуна ухото й. Пъхна език в ушната мида и Арабела се засмя против волята си. Изви се в ръцете му и изсъска разярено:
— По дяволите, Джак Фортескю, недей така! Някой може да влезе.
— Персоналът ми е достатъчно добре обучен и ще чука. — Дъхът му погали лицето й. Арабела се изплъзна от хватката му и застана пред огледалото над камината, за да провери как изглежда. Бузите й бяха зачервени, очите блестяха. Той винаги упражняваше такова въздействие върху нея, колкото и да беше решена да му се противопостави.
— Не — спря го тя, когато отново пристъпи зад нея. — Имам уговорка с лейди Певънси. Ще разгледаме ботаническата градина. Трябва да се преоблека.
— Можеш да се извиниш — отговори той, впил поглед в лицето й в огледалото.
— Само няколко минути преди срещата? Би било крайно неучтиво. Освен това много искам да видя градината. Там има орхидеи, които познавам само от рисунки.
За момент в ясните сиви очи се появи разочарование, но бързо изчезна и лицето му отново стана хладно и безизразно.
— Разбира се. Никога не бих посмял да се конкурирам с орхидеите ти, мила моя. — Обърна се и допълни през рамо: — Впрочем, аз също ще напусна града за няколко дни.
— Така ли? — Арабела се опита да не звучи любопитно, но не се сдържа и попита: — Къде отиваш?
— В имението в Хертфоршир. Един от арендаторите ми създава ядове. Трябва да обсъдя въпроса с управителя.
— Разбирам. Кога заминаваш?
— Днес следобед.
— Тогава ще се видим, като се върна. — Тя му се усмихна, изпрати му въздушна целувка и излезе.
Джак се загледа мрачно в затворената врата. Искаше да я попита дали ще замине с него. Но не желаеше да моли.
Арабела се наслади на ботаническата градина много по-малко, отколкото очакваше. Болеше я глава, а Хелън Павенси, която много харесваше, днес не беше особено забавна. Трябваше да се върне вкъщи, преди Джак да е потеглил. Той не й предложи да го придружи, но предложението можеше да излезе и от нея. Така копнееше за чистия въздух в провинцията…
— Извинявайте, Хелън, но ме боли глава. — Тя демонстративно обърна гръб на красивия алпинеум и попита: — Имате ли нещо против да си тръгваме?
— Не, разбира се, че не. — Придружителката й я изгледа загрижено. — Изглеждате ми малко изтощена, Арабела, а и трябва да призная, че за днес се нагледах на цветя.
Каретата на Арабела откара лейди Певънси до дома й, после затрополи към Кавендиш Скуеър. Арабела изтича по стълбата и задъхано попита Тидмут, който й отвори:
— Тук ли е още негова светлост?
— Не, ваша светлост, замина преди час.
Разочарованието й беше толкова силно, че й се доплака. Какъв абсурд — вече не помнеше кога е плакала за последен път.
— Благодаря, Тидмут — пошепна задавено и се запъти към горния етаж.
— Нейна светлост ще има ли нужда от каретата?
В момента единственото й желание беше да седне с книга пред камината, но това беше невъзможно.