Потупа се замислено по джоба, после написа втората бележка за тази вечер и я връчи на приятеля си. Благодари му отново и отиде в съседния салон да поиграе на зарове.
Върна се вкъщи в ранния следобед и узна, че нейна светлост се е прибрала и се намира в будоара си. Качи се горе и тихо отвори вратата. Кучетата не се виждаха никъде — вероятно се бяха промъкнали в кухнята да измолят нещо вкусно. Алфонс беше възхитен от тях и непрекъснато им вареше кокали и пилешки глави. Понякога дори забравяше в тяхна полза някой сос за господарската трапеза.
Следобедното слънце огряваше лежанката, на която спеше Арабела, завита с топъл вълнен шал. Беше се обърнала на една страна и сложила ръка под бузата. Джак стоя дълго неподвижен, загледан в спящата жена. Видя тъмните сърпове на миглите върху светлата кожа, но и леките сини сенки под очите. Явно не беше спала добре. Или беше прекарала дълго време в бедняшките квартали, отдадена на благотворителните си цели?
А може би е седяла до късно на игралната маса, за да проиграе парите му?
Сякаш стресната от мислите му, Арабела се събуди внезапно и той бе готов да се закълне, че в златните й очи светна радост. Тя се надигна и свали шала от раменете си.
— Значи се върнахте. Очаквах ви едва след няколко дни. — Тонът й говореше, че завръщането му й е безразлично, както и присъствието му, макар че сърцето й биеше ускорено и кожата й тръпнеше — както винаги, когато той беше близо до нея. Струваше й голямо усилие да не се хвърли в прегръдката му и да не покрие лицето му със страстни целувки.
— Да, мадам, върнах се. — Той придърпа един стол и го възседна на обратно. Опря ръце на облегалката, без да откъсва поглед от лицето на жена си. — Ако съдя по онова, което чух, не е трябвало да отсъствам толкова дълго. — Извади от джоба на жакета си пакетчето, което му бе дал Джордж, и го хвърли в скута й. Тя посегна да го пипне и веднага разбра какво има вътре.
— Би трябвало да се радвам, че не става въпрос за диамантите на Сен Жюл — отбеляза Джак.
Арабела го погледна уплашено.
— Никога не бих го направила. Залагам само неща, които ми принадлежат.
— Мила моя, ако си принудена да продаваш скъпоценностите си, значи дълговете ти надвишават финансовата уговорка, която постигнахме. Доколкото си спомням, бях повече от щедър. Вероятно съм се излъгал. — Тонът му беше хладен и дистанциран.
— Всички играят.
— Да, но не толкова лошо като теб — възрази той. — Ти нарочно играеш лошо. Наблюдавал съм те и това заключение буквално се натрапва. Дори човек, който изобщо не е запознат с принципите на играта, понякога печели. Ти не.
Под спокойния, изпитателен поглед Арабела се изчерви.
— Видях как херцогиня Девоншир проигра за една нощ хиляда гвинеи.
— Херцогинята не е пример за подражание. Тя е встрастен играч и един ден ще се разори. Но ти, скъпа, не си страстен играч — поне по моето скромно мнение.
Той присви очи и понеже не откъсваше поглед от нея, веднага забеляза кратките виновни искри в очите й.
— Губя само онова, което ти спечели от брат ми — рече тя и приглади с леко треперещи ръце копринените гънки на светлобежовото неглиже.
— Така си и мислех — промърмори той. — Е, трябва да ти кажа, че така не става. Няма да стоя и да гледам как ме тласкаш към разорение, Арабела.
Тя се намръщи, в златните зеници пламна огън.
— И как смяташ да ми попречиш?
Джак се замисли малко, после отговори сериозно:
— Струва ми се, че имам само две възможности.
— И кои са те, милорд? — В погледа й светна предизвикателен интерес.
Джак допря пръстите на ръцете си и леко ги залюля.
— Бих могъл да увелича собствените си печалби, за да компенсирам твоите загуби, но това ще ми струва повече усилия, отколкото имам желание да изразходвам. Или пък… — Направи кратка пауза и продължи — Бих могъл да те науча как да играеш и да печелиш. — Вдигна ръка, за да спре протеста й, и продължи: — Предлагам да отидем в библиотеката и да изиграем партия фараон.
Арабела не се помръдна.
— Как мина посещението в провинцията? — попита с усмивка, която не стигна до очите и. — Успя ли да разрешиш проблема с арендатора? — Не беше в състояние да потисне подигравателния си тон. Образът на Лили Уорт — жената с безупречен тен и порцеланово-сини очи — я преследваше непрекъснато, докато Джак го нямаше. Колкото и да се презираше за това, не беше в състояние да потисне ревността си.
— О, да — отговори той, леко учуден от тона й. — Но щеше да ми бъде много по-приятно, ако беше дошла с мен.
Какъв умел лъжец!
— Нима нямаше приятна компания?
— Само управителя, а той е постоянно мрачен. — Джак скочи от стола и й подаде ръка. — Хайде, Арабела, започва първият урок по карти.